Андрей Будугай

Словото и думите

На филолозите-езотерици от София

Елка Калинова и Мария Пешева

В древността, когато светът е бил възприеман не през призмата на интелекта и чрез материалистично-прагматично-потребителския подход, а и посредством всички невидими тела на човека (т.е. с всички фибри на душата), мистично-религиозно, в онази древност, на словото и на думите е било придавано огромно значение. То е било много по-голямо от онова значение, което ние придаваме на речта, езика и отделните думи сега, когато става своеобразна девалвация на всички духовни ценности и лавина от всякакви заместители, ерзаци и сурогати залива всички сфери на живота и дейността на хората. Ще се опитаме да “реставрираме”, доколкото ни е възможно, само някои аспекти на Словото и думите.

 

1. Сътворение чрез словото и думите

 

Разтворим ли една от най-известните и четени книги в света – Библията, на първата й страница, в самото начало, в първата й глава, от стих 3 нататък, ще прочетем: “Рече Бог: да бъде светлина. И бъде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината нощ.” С думите “Рече Бог” започва описанието и на втория, и на третия, и на следващите дни от Сътворението.

А светата “блага вест” (евангелието) от апостол Йоан, най-мъдрия и предан ученик на Иисус Христос, започва с думите: “В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.”

Когато св. св. Кирил и Методий са предприели своя истински духовен подвиг – да направят превод на Библията от древногръцки на църковнославянски (по същество на старобългарски език), не са могли веднага да намерят точното съответствие в славянските езици на понятието “Logos”. В онова време славянството е преминавало, казано образно, все още през стадия на детството (представител на младата 6-а подраса на 5-та коренна раса – арийската) и неговата умствена дейност току-що се е била формирала като самостоятелно мислене. Докато в зрялата вече култура на Елада понятието “logos” е включвало доста много значения: дума; понятие, учение; реч, говор; отношение; мисъл, разум. С термина “logos” Хераклит е определил и всеобщата закономярност, а философите-идеалисти – духовното първоначало; световния разум; абсолютната идея; откровението; основната същност на целия свят; образа на Бога; външното проявление на вечно скритата причина. В езотеризма логосът е освен това и проявеното божество на нацията или народа, а също и демиургът, творецът, излъчващ се сам от себе си. За понятието “логос” при превода е била предпочетена лексическата единица “слово”, която поради тази своеобразна трансплантация на смисловото съдържание е разширила значително обсега на значенията си.

Както твърди украинският изследовател на митовете за езика Юрий Комар, в древността “словото било считано за толкова силно средство за въздействие върху околната среда, че самото му изричане не могло, както си представяли, да остане безследно. Точно така древноегипетският бог Птах създал целия свят и първите хора “чрез говора и сърцето си” – замисляйки творението и изразявайки (буквално “высловив”, укр. “висловити” значи изразява, т.е. “изливайки в думи”) замисленото. Такива вярвания и представи били разпространени и в Древна Месопотамия – междуречието на Тигър и Ефрат. Словото на един от главните шумерски богове – Енлил – е “опора на небесата” и “основа на земята”. Изходното състояние на Вселената, когато “нищо още не е назовано”, а това означава, че нищо не е съществувало”.

С други думи казано, процесът на творчеството-творението в първоначалния си вид е не нещо друго, а акт на материализиране, уплътняване на мисъл-формите чрез словото, нещо като “втвърдяване”. Ще отбележим, че древноруската лексема “творити” е означавала “смятам, мисля”, а “творец” – “който извършва, изпълнител”. Явно не е случайно, че в славянските езици думите “твърд, твърда, твърдо”, “утвърждавам”, “твърд, твърдта”, “твар”, [первоначално «създадена» < др.рус. «зьдь» («глина») > «создател»; «зодчий»], укр. «тварина» («животно»), “творение” и дори “притворство” са етимологически родствени.

В езика е възможно да се открият и други примери за свързаност на думата и творението, за уплътняване-утвърдяване на думата-идея. Ето някои от тях:

 

1. “Слово” и “условие”, тоест преминаване на енергията на мисълта-образ, на мисъл-формата, посредством думата в измерението на триизмерния материален свят, където съществуват веществено-физическите тела. Думата става фактор за реалното съществуване, средата, в която живее всичко имащо физическо тяло, а в глобално разбиране – Вселената, чието наименование (“вселена” – “населена”, калка от гр. “ойкумен”, където “ойкео” е “обитавам, населявам, живея”) означава, че тя цялата е жива.

2. Украинските думи “мова” (“език”) и “умови” (“условия”) са аналогичен пример.

3. Гръцката дума “logos” и еднокоренните й санскритска дума “loca” (“свят, пространство”) и латинската “lex” (“закон” > лат. “lexica” – набор на думи-“закони”) – принципа на мирозданието.

4. Руската дума “речь” и съкоренната й украинска дума “рiч” (“вещ”) са пример за уплътняване на думата. Те са свързани с латинските думи “res” (“вещ, предмет, дело”) и “realis” (“действителен, реален”), тоест “реализирана реч, овеществена дума”.

5. Латинските думи “vox” (“звук, глас; слово, език”) и “verbum” (“едновременно “слово” и “действие”, глагол-процес”), древноруската дума “врать” (“говоря”), немската “Wort” (“дума”), руските “вещь-овеществление” (уплътнение на думата), старославянското “вещь” (от една страна, “глас, звук, дума”, а от друга, “предмет, вещ”), старославянските “вещать”, “увещевание”, руските “весть”, “провозвестие”, “повесть-повествование”, “совесть” (словото, гласът на Бога в човека).

6. В латинския език глаголите “for, fari” от корена fa- (= санскр. bha- > Bhagavan - “Бог, Творец”) със значение “говоря” и “facio, facere” (“правя, изготвям, строя”) и съществителните “facies” (“външен вид; образ; фигура, форма” – уплътняване на мисъл-формата), лат. “фаза” и “fact” (резултат от въплъщението-уплътняването на “for, fari”), слова латински по произход “фабула”, “фабрика” и другите.

7. Старославянските глаголи “деяти” (“говоря”) и “деяти ся” (“произхождам, правя се”) > рус. “деть, дену” (“полагам, помествам, скривам”), “надежда-надёжно” < “дети” (“слагам, турям; зидам; полагам”; “надежда” – това, което е положено в основата), гр. “thesis” (“положение”), рус. “дело-делать”, “действие” и вероятно “дети” (деца, т.е. кого е “определено” – рус. “положено” – да имаш и в кого трябва да влагаш силите си; срвн. изрази “быть в положении” и простонародното “делать детей”).

8. Готската дума “razda” (“език”) и заимстваните от готски думи “горазд” (“способен, годен, кадърен”), “гораздить” (“правя, строя, измислям”) и “угораздить” (вероятно попадам под въздействието на нечия недобра дума).

9. Старосл. “казати” (“говоря”), лат. “casus” (“случай, участ)” и “causa” (“причина”), рус. “показать” (указвам на факти, нещо материализирано), “сказать”, “сказка” (“приказка”, литературно обработени разкази за изначалното, положеното в сътворяването на света), “искажение” (изопачаване на първоначалната дума-идея; срвн. древноруското “казити” (“изопачавам, развалям (рус. “портить”)”; “портить” < старосл. “ректи, рот” (“говоря”)) и др. Не случайно Александър Пушкин е казал: “Определяйте значенията на думите... и вие ще избавите света от половината му заблуди.”

10. Английските съществителни “word” (“дума”) и вероятно “world” (“свят”) са думи, които в древността биха могли да са свързани етимологично, както и немските “Wort” (“дума”) и “Welt” (“свят”).

11. Английските думи thing /вещ, предмет/ и think /мисля, да помисля, замислям се обмис-лям; считам, смятам,предполагам; разбирам, представям си/. За вероятността тези думи ня-кога да са имали общ корен косвено потвър-ждение и редуването на съгласните g-k.

 

Може би е уместно гореизброените примери да се допълнят с цитат от книгата “Сравнительный словарь мифологической символики в индоевропейских языках” на Марк Маковский, труд, съдържащ огромно изобилие от лексически материал, но явно не всичко заслужава еднозначно приемане. Авторът твърди: “Вещ ... била отъждествявана с думата. Ср.: др.англ. “ceatta” е “вещ, предмет”, но англ. “chat” е “приятелски разговор, непринудена беседа”; тох. A “wram” е “вещ” < индоевр. *uer- “говоря”; хет. “memiia(n)” e “слово, говор, език, реч”, но също и “вещ”; арм. “ban” е “дума”, но също и “вещ”; полск. “rzecz” e “вещ, предмет”, но също и “говор, език”; нем. “dingen” е “възлагам, пазаря се”, но “Ding” е “вещ, предмет”. Сравн. също: акад. “awatu” – “слово, реч”, но и “предмет” (това, за което става дума); шумер. “inim” е и “дума”, и “предмет, дело”; кит. “hua” е “език, думи”, но също и “предмет”; др.евр. “dabhar” е “дума; вещ”; на езика еве “nya” е “дума”, а също и “дело, събитие, вещ”; на езика фула “hala” е “дума”, но също и “дело; вещество; вещ”.

Световно известната теософка Анни Безант в книгата си, озаглавена “Древната мъдрост”, е написала: “Ние сме признали за извор, от коят се происхожда на вселената, проявената божествена Същност, наричана Логос или Слово. Това взето от гръцката философия наименование по съвършен начин изразява древната идея: Словото, носещо се от Безмълвието, Гласът, Звукът, посредством който световете се извикват в битието.”

А в труда си, популяризиращ основите на теософията, “Загадките на живота и как теософията им отговаря” Анни Безант посочва: “Целият всемир е не нещо друго, а произнесено слово... И в космоса, и в човека еднакво е вложено това свойство на звука, без който не може да има форма, звука – сътворител на формата, този, който я поражда. Всеки звук има отделна форма и включва в себе си трояко свойство: едно поражда формата, друго я запазва, а трето я разрушава.”

Подобни размисли могат да намерят потвърждение в езика. Така например лексемите “слово” (“дума”), “славяни” (една от духовните задачи на които е постигането на тайните на словото, на думите), “слава”, “слыть” (“минавам за някакъв”), “слышать-слушать-слух” са от едно гнездо. Възможно е да се допусне, че имат общ произход с лексемата “слово” и групата думи “посол” (“посланик”), “слать” (“изпращам” – значително по-лесно е да се изпраща психоенергия чрез думи, отколкото чрез мисъл, например при магиите), “сулить” (“обещавам”).

Ако се има предвид редуването на звуковете с/з, л/в, к/х, не ще бъде трудно нито сложно да се види, че думите “слух” и “звук” са двата полюса на едно и също понятие. Това съвпадна с положение на езотеризъма според което виделина създавала такъв орган както око, а звукът – ухо. С лексемата “звук” имат общ корен и думите “звучать” (“звуча”), “звон” (“звън”), “звенеть” (“звъня, звънтя”), “звать” (“викам, зова”) “называть” (“наричам, наименувам”), лат. “vox” – имащо едновременно следните значения: звук; глас; дума, реч, слово, език.

Като синоним на думата “называть” може да се приеме лексемата “именовать”, еднокоренна с руския глагол “иметь” и старославянския “имать” (“вземам”), свързани с името [иметь > имя > именовать] и до известна степен с обема, който на свой ред е свързан с формата, в която обитава същността-дух, носител на името. Да си припомним от физиката, че звуковете, когато се сменят един след друг, променят и конфигурациите на дребните песъчинки, поставени върху пластинка до източника на звука: всеки звук образува своя форма.

Лексемите “объём” (“обем”), “съёмка” (“снемане, фотографиране”), “приём” (“метод, приемане”), “заем”, “ёмкость” (“вместимост, обем, капацитет”) имат основа “-ём-”, образувана от старосл. глагол “имать” със значение “това, което е събрано”. Към тази група се присъединяват и думите с основа на “ять” [древноруското “яти” – “брать” (“поемам, получавам”), “взять” (“да взема; да отнеса, да отведа”)], която основа е еднокоренна със старосл. “имать”: “объять” (“да обхвана, да обгърна”), “обойма” (“пълнител”), “разнять” (“да разделя, да разглобя”), “отнять” (“да отнема, да извадя”), “снять” (“да сваля, да премахна...”), “изъять” (“да иззема, да извадя”), “память” (“памет, спомен, съзнание”), “внять” (“да отнеса с внимание”). Еднокоренни на тях са и думите “внимание” (своеобразният “рецептор на съзнанието”) и “понимать” (“разбирам”). Така е и с българския глагол “разбирам”, имащ общ корен с руския глагол “брать” (“вземам, поемам”) и «понимать». Без насочване на вниманието към обекта на изучаване (предметите-думи в езотеричния смисъл) не може да има и разбиране, а съзнателната ни памет има само онова, към което ние специално сме обърнали вниманието си, какво сме взели с рецептори-ръце на ни съзнание: цялата останала информация отива към областта на подсъзнанието. С думата “име” имат общ корен и думите “имущество” и “имение” (това, което притежаваме, което е станало наше и носи името ни).

По този начин звукът, думата, формата и името (с всичко онова, което то съдържа, т.е. неговата същност) са тясно свързани помежду си. Същото нещо четем в относително известната книга “Основи на науката за духа” (в оригинал – “Основы пневматологии”) на Владимир Шмаков: “По своята онтологическа природа всяко име е предметно... Да познаваш реалното име на предмета означава да познаваш каква е неговата същност, да го сътворяваш в прекия и пълен смисъл на думата... Ведението (знанието – Б.С.) на името не е филологически подход и не е механично произнасяне на звуци, а е сливане с ритъма на индивидуалното естество, срастване с Логоса... Името е формата на духа.”

Забележителната теософка Нина Павловна Рудникова (последователка на прочутия в предреволюционна Русия окултист Георг Мьобес) в труда си “Слънчевият Път. Арканите на Таро” е посочила: “Думата е формула, групираща по определен начин вибрациите на творческата сила.” Думата също така е средство на мисълта, но и средство на сътворяването - от миналото към бъдещето. Можем, по думите на един от титаните на руската философско-религиозна мисъл Павел Александрович Флоренски, да кажем, че текстът е разгърната дума, а думата – свит текст. Можем да отделим своеобразни йерархични смислови нива, образуващи единна система: звук - сричка - дума - изречение - пасаж - текст.

Всяка дума – като и звука – носи в себе си енергия, дори ако не е изречена, а е написана. Гръцката дума “енергия” произхожда от гр. дума “ergos, ergon” (“работа, дело”), който присъства и в думите “хирург”, “литургия”, “демиург”. Енергията, вложена в думата, започва да извършва своята работа при контакта (съприкосновението) с онова съзнание, което реагира на нея и предизвиква верижна реакция, причинно-следствена (кармична) връзка.

Думата може да бъде сравнена с гена в биологията. По своята природа генът е своеобразна кристализация на вибрациите на душата, програма за разгръщане на нейната същност, за реализиране във физическия свят на вложените в нея възможности. Генът е посредник между духовните и материално-веществените нива, той е като мъничкия отвор в пясъчния часовник – през него небесното се влива в земното. Словото, или езикът на народа, е неговият генетичен код, на базата на който се съграждат манталитетът, културата и историята му...

Функциите на ген на различни нива – племе, народ, наднарод, човечество – се изпълняват и от митовете в тяхното метаисторическо разбиране. Първоначалното значение на лексемата “мит” (гр. mythos) е “слово, предание”. Това, което сега (поради продължителното и последователно въздействие на “недоброжелателите на човешкия род”) се възприема от повечето хора като илюзорно (от лат. illusio – насмешка), “митичното” е реално ключът към разгадаването на много тайни на битието, мостът към духовните светове, съхранените откъслеци от дълбочинни езотерични знания, които в нашата епоха са пренебрегвани и профанирани. Преобърналите всичко надолу с главата материалисти (по-точно атеисти) твърдят, че митовете са измислени от невежи люде. Но всъщност митовете, както и езиците, са били давани на човеците отгоре, от Йерархиите, които ръководят еволюцията на планетата. Те са били предавани посредством посветени, в устна форма. Поети-посветени са обличали тези митове в стихотворна форма, която запазва по-надеждно цялостното съдържание на мита и значително облекчава процеса на запаметяване на информацията. Същевременно, благодарение на формалната структура на стиховете, по този начин се свеждали до минимум възможностите за изопачаване на смисъла от новаци, които още недостатъчно задълбочено са схващали същността на предаваните им в стихове езотерични знания.

Уместно е да се цитират думите за значението на митовете на известния ясновидец от средата на 20 век Даниил Леонидович Андреев (1906-1959), син на прочутия руски писател Леонид Андреев. В своя епохален духовен труд “Розата на Света”, в трета глава на книга втора, поетът-посветен отделя голямо внимание на сложната езотерична природа на мита. Според него митът е “втората реалност”, стояща над нивото на човечеството, в която неговото съзнание “навлиза с част от своето същество и в която се намират ръководството на формирането и развитието му и корените на съдбата му”. С други думи казано, митът е Словото, което подпомага човечеството да еволюира както цялостно, така и по раси, народи, нации и т.н. Това е огромната мисъл-форма, егрегорът на Създателя за човечеството с всичките му части. Всеки народ, имащ – освен общочовешките – и свои специфични национални задачи, има и свои национални митове, подкрепяни от Небето, информацията за които по всяка вероятност е заложена и в националния език, сформиращ менталитета на народа и направляващ го в определена посока на развитие.

Може да се твърди, че Словото, първопричината – в сакралното значение – е триипостасно понятие (като Светата Троица), където едната ипостас е Първословото-ейдос на върховният Творец, втората ипостас е словото-звук, посредникът между духовния свят и материално-физическия свят, атрибут на човешката реч, а третата ипостас е въплътеното слово, светът на материалните форми. Като своеобразно потвърждение на тази мисъл може да послужи и авестийската религия, в която срещу Върховното божество Ахурамазда (Ормузд), предвождащо силите на Доброто, е противостояла троицата на силите на Злото: Ангро-Майню, Друджа и Айшма. Името на първата сила означава буквално “Злата мисъл”, на втората – “Злата дума”, а на третата – “Злото дело”. Тук виждаме същата триипостасност, но вече от страната на Силите на Мрака, които впрочем изграждат своите светове по аналогия на световете на Силите на Светлината.

 

 

2. Слово-дума-съзнание

 

В българския език има една интересна дума понятие, съответна на руското “слово” – “дума” подобна на украинската “дума” (“народна песен”) и на руските “думать” (“мисля”) и “задум”, “задумать”, “задуматься”. Съвсем ясно е, че тази прилика не е случайна и че първоначално българската лексема “дума” е имала по-широко значение – “понятие, образ, мисъл”. Именно работата с мислите лежи и в основата на мисленето, аналогично на работата с понятията, имаща за резултат разбирането (на руски “понимание”), както и работата с образите в процесите на въображението и съобразяването (> съобразителност). Възможно е да има подобна връзка и между ст.слав. “вития” (“оратор”, нещо като “оператор с думите”) и англ. “wit” (“ум, разум, съобразителност”). Тук ще отбележим, че на базата на дума-мисъл-образ се осъществява и процесът на “образованието” (обучение, придобиване на знания) и на “образуването” (създаване на нещо ново в материалния свят), връзка, идентична на разгледаните в част 1 “речь-рiчь” и “vox-вещ”. Аналогична връзка има и в латинския език, където “dico, dicere” означава “казвам, говоря, наричам, определям”, а “disco, discere” – “уча, уча се, научавам”, и “doceo, docere” – “уча, обучавам”. С тези корени етимологично са свързани немските думи “Zeichen” (“знак, белег, признак, сигнал”) и “zeigen” (“показвам, посочвам”), англ. “dictionary” (“речник”), руските заемки “диктор”, “диктант”, “дикция”. Латинският глагол “lego, legere” (“събирам, чета, избирам, наблюдавам”) е свързан с лексемите “лекция”, “колекция” (обикновено нещо материално), “колектив”. Явно неслучайно на латинското прилагателно “realis” съответства и английският глагол “realize” (“разбирам, осъзнавам”).

Разбира се, не трябва да се поставя знак за равенство между мисленето и думата в тесния им смисъл – нали художникът, архитектът, инженерът мислят чрез образи, музикантът – чрез ноти-звуци, танцьорът или спортистът – чрез движенията, и т.н. Както изглежда, понятието “език на изкуството” има в по-голяма степен буквално, отколкото преносно значение. Но все пак съществува определена взаимозависимост между думата и мисленето, а това означава и съзнанието.

Неслучайно се смята, че самата наука е “добре обработен език”, което впрочем важи и за езика на художествената и всяка друга литература. (Например Лев Николаевич Толстой е бил способен да прекарва през ума си по няколко десетки думи, докато не избере една единствена, най-подходящата, за да изрази точно мисълта си.) Именно думата е свързващото звено между отделните сфери-светове на човешката дейност и между различните народи. Както вече отбелязахме, думата е средство на мисълта, а в миналото и в бъдеще – средство за сътворяване (още в по-голяма степен отколкото думата сега важи за писатели, поети и други, които работят върху думата). Неслучайна е приликата и между латинските глаголи “credo, credere” (“вярвам, смятам, мисля”) и “creo, creare” (“създавам, причинявам, раждам, избирам”). Думите помагат на мисълта, а това означава – и на творчеството-сътворение.

Само наличието и използването на езика, на словото, на думите в широк смисъл, позволява на хората да “подредят” съзнанията си и ги издига над царството на животните, а с това още повече и над царствата на растенията и минералите, и им помага да станат пълноправни жители на Космоса (чието наименование означава “ред, хармония, красота”, както за първи път е назовал така Вселената Питагор, “имайки предвид пропорционалността и хармонията на съставящите я части /лат. portio/). Благодарение на езика, човешките съзнания постепенно и последователно се извисяват над вековете-време и започват да съществуват пълноценно във Вечността. Та нали именно така езотеричната традиция обяснява името “човек” (на руски “человек”) – “чело-съзнанието” преминаващо през “века-вечността”. Немското съществително “Mann”, английското “man” (“човек”) също поставят ударението върху мисълта и мисленето, върху съзнанието – сравнете еднокоренните думи в санскрит “manas” (“разум”) и в латинския “manus” (“ръка” – органа, който е еволюционно най-високо развит и по-тясно, в сравнение с другите органи на тялото, свързан с главния мозък и съзнанието).

Нина Павловна Рудникова в своята книга “Слънчевият Път. Арканите на Таро” подчертава: “Човекът е забравил, че светът е сътворен от словото и че всички части на този свят са въплъщения на отделните думи... Съвременните човешки езици са се вулгаризирали, т.е. материализирали, като самият език вече е станал отпечатък на разбирането за обективния свят. Човешкото съзнание е забравило, че думите, съставляващи отделните езици на човечеството, са формули, чието духовно произнасяне призовава за действие психическата енергия и подпомага тя да се въплъти в конкретни факти.”

Ще приведем още един цитат от същата книга: “Цялото знание вече е дадено на човечеството и е свито в езика на понятията. Но поради допусканите злоупотреби (от страна на човеците – Прев.) тези понятия са станали дребни по стойност, били са изопачени и профанирани. Да се замисляме за значението на тези понятия, да откриваме техния извор и съответстващите им сили, означава да ги възкресяваме и да придобиваме чрез мъдростта им заключеното в техните формули знание. Зад всяко понятие се крие дългата история на мисълтворческия процес на неговото развитие и свързаните с него силови спирали на психичните асоциации.”

Едва ли е необходимо да се доказва, че с развитието на човешкото съзнание се променя и езикът в определена степен: най-напред лексиката, речниковият фонд, където се преосмислят съществуващите думи, след това е възможно да станат промени във фразеологията и дори в граматиката. Ала не само съзнанието въздейства на езика, езикът също влияе на съзнанието. Те са два взаимно обусловени фактора. Ще отбележим също, че всеки национален език отразява определен тип мисловност и сам на свой ред формира у представителите на този народ определен характер и тип на мислене, който с течение на времето се разпростира и сред чужденците, ползващи по-продължително време този език.

Езикът в буквален смисъл е душата на народа, отразяваща особеностите на неговото съзнание. Човекът от първите дни след раждането си (а всъщност още от майчината си утроба) влиза в досег с този свят, “вдъхва” чрез езика всичко необходимо за развитието на съзнанието си. Не е случайност наличието на общ корен в думите “душа”, “дишам”, “въздух”, “дух”, “вдъхновение”. Даже ако някой индивид – поради определени причини – е лишен от един от каналите за връзка със света (например е глухоням или незрящ по рождение), все пак езикът му създава възможности да прави контакт със социума, но чрез други рецептори и като се използват други аспекти на словото и думите.

Говорейки за езика като душа на народа, авторът би желал да сподели един интересен случай, станал му известен от личния разказ на една жена от Украйна – Александра Ивановна Ходеева. Съпругът й, офицер от армията, през 1980-те години служил в групата съветски войски в Германия. Александра Ивановна трябвало да роди сина си на немска територия. Няколко седмици след раждането си, той заболял тежко и бил хоспитализиран за няколко месеца, като останал отделен от родителите си. След отминаване на кризата, когато състоянието на бебето малко се подобрило, на родителите му било разрешено да го вземат през почивните дни. Поради това, че работела като патронажна медицинска сестра и добре познавала особеностите в развитието на кърмачетата, Александра Ивановна била силно разтревожена от факта, че синът й, който бил вече навършил 6 месеца, не реагира изобщо на говора на родителите си. Тя се опасявала, че към болестта, от която го лекували тогава, ще се добави и ново изпитание – детето ще се окаже глухонямо. Но какво било удивлението на майката, когато след почивните дни завели сина си обратно в болницата. Щом като чул той немска реч, засмял се, оживил се и започнал да реагира като съвсем нормално бебе! За няколко месеца синът й започнал да навлиза в егрегора на немския език и немската култура, напускайки своя егрегор. Но по-късно, след като заживял в своето семейство, съответно се върнал и в родния си рускоезичен егрегор.

Нека същевременно си спомним фактите, когато новородено е попаднало сред животни – най-често маймуни или вълци. То усвоявало езика на своето “племе” и ставало негов член, придобивало съзнание на нивото на животните, сред които живеело. Ако след години случайно това същество попаднело отново сред хора, то не било способно да разбира и усвоява човешката реч и да придобие онова ниво на съзнание, което отличава човека от животните. Оставало си все такова, каквото се било създало и оформило в годините на ранното си детство. Явно психиката на човека още от първите години на живота му започва бързо да губи своята пластичност и е свързана с точно определени периоди на изграждане, защото, ако нещо не се съгради навреме, никога не може после да бъде запълнено.

Продължавайки разговора за националния език, да припомним от световната история общоизвестните свидетелства за това, че при опити за унищожаване на езика започва да се изражда и изчезва и съответният народ, носител на този език. Неговите представители ще започнат да стават постепенно част от онзи народ, чийто език вече ползват. Неслучайно в старобългарския език думата “език” е имала две значения: който и да е национален език, но същевременно и нацията или народа, който е негов носител. Границите на племето (или нацията, народа) съвпадали с границите на говорения от него език.

Интересен факт има в творчеството на един от най-бележитите според нас писатели на 20 век, англичанина Джон Толкин (1892-1973). Филолог по професия, той имал хоби – да създава изкуствени езици. Както е признал в писмата си, работата му над шедьовъра “Властелинът на Пръстените” била ускорена (навярно е по-добре да се каже, че истински е започнала), когато той създал езиците на главните герои в трилогията – хобитите, джуджетата, трите вида елфи, Мрачния Владетел и други. Езиците сами започнали да подсказват характерите, традициите и обичаите, историята, културата на “своите” народи и да му помагат да изгражда и проумява сюжета.

Трябва да отбележим, че както се казва в известното библейско предание, след “Вавилонското стълпотворение” [“кула” е било едно от значенията на древноруската дума “столп”] общочовешкият език бил раздробен на много национални езици. Това като крайна мярка е станало по инициатива на Силите на Провидението, за да бъдат разединени хората в богоборчеството им, за да се отвлече човечеството от бунтарското намерение да “щурмува Небето”. Всеки от новообразуваните народи започнал да се измъква от духовното падение с помощта на “индивидуален гений”, дух-народоводител, всъщност по “свой” път. Това “раздробяване” значително облекчило задачата за духовното изцеление за не едно и две хилядолетия. Обаче сега се наблюдават тенденции за създаването на нов “международен” език, този път явно свързан с компютрите, призван наново да обедини народите. Дай Боже този процес да не послужи отново за някакъв бунт против Бога и за богоборчество!

Говорейки за националните езици, ни се иска да отбележим, че хората, които усвояват по няколко езика, притежават по-гъвкаво и същевременно по-широко мислене. Тяхното съзнание усвоява по-леко новостите, свързано е със синтеза и почти винаги е по-извисено в културно отношение.

Като своеобразно потвърждение на нашите изследвания и на този последен извод, ще приведем една статия за хора, свободно владеещи повече от един роден език, която прочетохме преди няколко месеца. Не можем да се въздържим да не цитираме един пасаж от нея: “...канадците изясниха, че хората, които имат два родни езика, така наречените билингви, съхраняват по-лесно яснотата на ума си в напреднала възраст. И по-рано на науката вече бе известно, че децата, които ползват два езика, имат по-високи творчески заложби в сравнение със своите връстници. Канадските психолози отидоха още по-далече, като проведоха изследване сред полиглоти, чиято възраст е близка до пенсионната. По време на експеримента, в който участваха 150 души, изследователите измерваха скоростта на реакциите на главния мозък на различните групи. Установи се, че полиглотите на възраст над 60 години имат съобразителност почти равна на съобразителността на болшинството младежи, говорещи само един език.”

Както вече се каза, от нивото на съзнанието зависи и лексиката на отделния индивид, и значението на думите, които той употребява. Човек избира думите, прави подбор сред тях, за да намери по-точен изказ на своите мисли, създавайки с това и свой свят, своя микровселена. И колкото по-високо е нивото на съзнанието му, толкова по-отговорно подхожда индивидът към подбора на думите. А една и съща дума в устата на хора с различно ниво на съзнание има различно вътрешно съдържание, различна енергийна сила и оставя различна по дължина причинно-следствена следа в Космоса. Например Едуард Шюре в книгата си “Великите Посветени” е написал, че в Древен Египет “жреците, както твърдят древногръцките автори, са владеели три начина да обясняват своята мисъл. Първият начин бил ясен и прост, вторият – символичен и образен, а третият – свещен и йероглифен. Една и съща дума придобивала по тяхна воля или своя обикновен смисъл, или образния смисъл, или трансцендентния си смисъл... Хераклит прекрасно е изразил тези разлики, определяйки техния език като говорещ, означаващ и скриващ. Когато говорели за теософските и космогонични науки, египетските жреци винаги прилагали третия начин на писане. Техните йероглифи имали при това и трите си смисъла – и сътветстващи си, но и различни същевременно. Вторият и третият смисъл не могли да бъдат разбрани без таен ключ – на посветени. Този начин на писане, тайнствен и загадъчен, се основавал на основния принцип на доктрината на херменевтиката, според който един и същи закон управлява света на природата, човешкия свят и божествения свят... Благодарение на този начин на писане Адептът обгръща едновременно и трите свята.”

По думите на човека достатъчно точно може да се прецени какво е нивото на неговото съзнание. Оттук произтича и още един принцип: как и за каквото мислим, такива и ставаме; социалните слоеве, чиито думи използваме, стават наши най-близки, с тях се “роднеем”.

Както е казал Иисус Христос, “с каквато мяра мерим, с такава и нас ни мерят”, в такива светове-измерения прониква и нашето съзнание. По друг начин изразено, думите, които казваме, както и целта и мотивът-намерение, с които ги използваме, определят по-нататък в буквален смисъл условията и предпоставките, които сами си създаваме за своята по-нататъшна дейност. Неслучайно в Космоса по-голямо значение има не толкова самото действие, самата постъпка, колкото вътрешният мотив, движещата сила. Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, езотеричните учения (теософията, Агни Йога, концепцията на Розенкройцерите и т.н.) абсолютно единогласно утвърждават, че мисълта е несравнимо по-важна от действието. Един човек може необмислено или прибързано да извърши някаква негативна постъпка, но в Космоса да остави по-малко разрушителна кармична следа в сравнение с другиго, който никога не е допуснал подобна постъпка, но денонощно е мислел за нея. Със своите чести или постоянни мисли и разсъждения за такава постъпка той натрупва силни психоенергийни еманации, които засилват подобната мисъл. Настъпва миг, когато мисълта напуска своя създател и намира няколко души с по-слаба психика от неговата, като всеки поотделно, подтикван от силната мисълформа, извършва и реализира престъпната мисъл. Външно чистият за пред другите хора създател на такава мисъл ще понесе далеч по-голямо наказание от всекиго от нейните слабоволеви реализатори, тъй като именно неговата мисъл е породила много по-сериозни и тежки последици, отколкото техните действия.

Интересно е, че думите “мотив”, фр. “mot” (“дума”) и “мотор” (това, което придава движение на нещо) си приличат една на друга и по форма, и по същност. Подобни са между себе си и лексемите “мир”, бълг. “намирам, намеря”, укр. “мiра” (“мяра, мярка”), “намiр” (“намерение”), “вимiр” (“измерение, мир, пространство”), “мiркування” (“размишление”, т.е. работа с образа-мисъл-думата-мяра). От същия корен с рус. дума “мера” (“мяра”) са и лексемите “месец” (мяра за време и същевременно вдъхновител на поетите, своеобразните магове, които работят с думите и образите), др.инд. дума “mati” (“измерва, сравнява” – та възможно ли е мисленето без сравнение!), гр. “метис” (“мъдрост, разум, план”).

Възможно е и по-дълбоко да навлезем в света на етимологията, но може би и без това е очевидна взаимовръзката на съзнанието и Словото, благодарение на което и расте постоянно нивото на човешкото съзнание.

 

 

3. Слово–дума–вяра

 

Един от най-известните мъдреци на човечеството, Лао-Дзъ, живял през 6-5 век пр.н.е. в Древен Китай, в своя философско-поетически трактат “Дао Дъ Цзин” (Книга за Пътя и Силата), състоящ се от 5000 йероглифа, е казал: “Истинските думи не са изящни. Красивите думи не заслужават доверие. Добрият не е красноречив. Красноречивият не може да бъде добър. Знаещият не доказва, доказващият не знае” (ст. 81). А в 18 стихотворение Лао-Дзъ писал: “Когато напуснаха великото Дао, появиха се “Жен”¹ и “И”². Когато се появи мъдрованието, възниква великото лицемерие. Когато възниква раздорът в семейството, появиха се “Сяо”³ и “Цъ”⁴. Когато зацари смутът в държавата, появиха се верните слуги” [“Жен”¹ – “хуманност, человеколюбие”; “И”² – “справедливост”; “Сяо”³ – “синовна почтителност, почитане на родителите”; “Цъ”⁴ – “бащинска любов”; Прев. Ленчо Димитров].

По аналогия (а всъщност законът за аналогията е основен принцип на херметичната мъдрост) можем да добавим, че за здравето човек започва да мисли и говори тогава, когато заболее от някаква болест. Когато процъфтява беззаконието, говорят за справедливост. Когато набират сила лъжата и вероломството, хората говорят за правда и вярност. Последните две понятия по своята семантика са достатъчно близки: справедливостта етимологично е свързана с лексемите “правда” (“истина”), “право” [този, който е правдив, праведен, с правилно поведение, който е прав по своята същност, той и трябва да има “право”], “правило”, “управлявам”, “направление, а верността е свързана с “верен”, “вяра”, “доверявам”, “поверявам”. Лексемата “доверявам” подразбира в известна степен “вярата” в този, който вече е “оправдал доверието” (“преддверието” на вярата), който върви по правилния път – пътя на правдата, пътя на Истината, Божия път.

За вярата, която по думите на св. апостол Павел (11 гл. на “Послание до евреите”) е “осъществяване на очакваното” и е “от слушането, а самото то е от Словото Божие”, може да се говори като за пряка противоположност, антипод на лъжата и измамата, зад които винаги стоят Сатана и неговите съмишленици и помагачи. Неслучайно в някои народи (например караимите) името на Сатана в буквален превод е “баща на лъжата”, а светците-християни го наричали “баща на гибелта” или “Лукавия”. Двете последни определения по своята семантика са доста близки едно до друго. Така лексемата “гибел” има общ корен с руските думи “сгибать” (“свивам, прегъвам, огъвам, превивам”) [например “губы” – это “то, что сгибается” – устните се свиват], “губить” (“погубвам, унищожавам, съсипвам”), “сгинуть” (“да изчезна”), “гнуть” (“огъвам, прегъвам, превивам”), “согнутый” (“огънат, свит”), а думата “лукавият” е съкоренна на руските думи “излучина” (“кривулица, рязък завой на река”) и “лук” (“лък за стреляне, извит, крив”).

В украинския език има антоним на думата “правда” – това е одухотвореният герой от народните приказки “Кривда” [“лъжата”, “онази, която изкривява, разваля и извращава всичко”; сравнете последното значение с руската дума “оборотень” (“таласъм, караконджо”), който се превръща в друго същество]. Има още един украински антоним на лексемата “правда” – това е просторечната дума “брехня” (“измама, лъжа, заблуда”), която по всяка вероятност е свързана с немския глагол “brechen” (“чупя, руша, развалям”).

Руските думи “направо-правый” (“надясно-десен”), “правильный” и “прямой” (“прав, пряк, откровен, явен”) са с един и същи корен [между впрочем аналогичната връзка между тези понятия се наблюдава и в някои други езици, например в немския и френския] и в дадения контекст са противоположни на думите “лживый” (“лъжлив”), “обманный” (“измамнически”), “кривой” (“крив, извит, неправилен, несправедлив”), “окольный” (“околен”).

Откровеният и искрен човек, вървящ по “правия път” [сравнете рус. “прямой путь” и др.рус. дума “прямо” със значения “вярно, честно”], се намира под Бога и постига спасение на душата: истинското религиозно чувство, вярата в Бога започва с искреността. Да си спомним руската поговорка “в тихом омуте черти водятся” (в тих гьол дяволи се въдят), която нерядно се отнася за потайния, неискрения човек. А между неискреността и лъжливостта често може да се постави знак за равенство. Да цитираме думите на известния певец и автор на песни от Русия Виктор Цой за това, че всичко ще ни простят, но няма да ни простят неискреността – думите, които са били изглежда кредото на целия му кратък, но достатъчно ярък живот. Неискреният тъй или иначе – независимо дали осъзнава това, или не – служи на Дявола и върви по “пътя на гибелта” на душата или вече във всички случаи по пътя, който ще го доведе до дълбоки духовни страдания-разплата. Този, който измамва, не само пречупва и погубва себе си, “руши” съзнанието си, но и изкривява и руши и окръжаващия го свят, взривява пространството – тялото-плът на Космоса. Неслучайно източната мъдрост гласи, че разрушавайки нещо вън от себе си, ние рушим заедно с това и самите себе си. А разкъсвайки някакви връзки вътре в себе си, взривяваме аналогичните връзки и във Вселената, неотменна част от която сме и самите ние (ако не някакъв орган, то поне във всеки случай клетка в този огромен, но единен организъм).

Интересно е, че в украинския език думата “сказ”, която е съкоренна на лат. “casus” (“случка, произшествие; случайност, риск; участ, положение”) и “causa” (“причина”) и на ст.сл. “казати” (“говоря”), означава не нещо друго, а “бяс, ненормалност, душевна болест”, а др.рус. дума “казити” е имала значение “изопачавам, обезобразявам, развалям”. Следователно може да се разбира, че “искажённый” е този, който е “заразен от бяс, смахнат или полудял”. Явно за това значение свидетелство е и думата “проказа”, която в ст.слав. език е имала значението на “зло, вреда, магия, злодеяние, зараза”, тоест това е показвало, че някакъв зъл магьосник е изпратил към болния зловредни мисли [“порча” на руски, като тази дума, заедно с “порок” и “урок”, идва от ст.слав. “ректи-рок” – “говоря”]. Всъщност лъжата и невярната, изопачена информация в известна степен е изпращане на зловредни енергии към онзи, когото мамят (насочват явно по неверен път) или за когото разпространяват някаква лъжа. А хората, които вярват на лъжата за друг човек и я разпространяват по-нататък, вземат участие в колективната (= събирателната) “порча”-зломислие, стават съучастници (добавят своята част-лепта) в това духовно-космично престъпление и нарушаването на божествените закони. Според нас дълбок смисъл има твърдението, че лъжата и предателството от памтивека са били считани за едни от най-тежките грехове.

И така, лъжливият и вероломен по своята природа Дявол е този, комуто никога не трябва да се вярва, чиито думи са измамни и изначално неистинни и могат да бъдат “поломени” в който и да е миг – най-неподходящия за нас, но съвсем удобен за “Княза на този свят”. И обратно, Словото на Бога, Който именно чрез Него, Словото, сътворява този свят и чрез Него утвърждава в света Своята Воля, е здраво и непоколебимо, твърдо [да си спомним, че думите “творя”, “твърдя-утвърждавам” имат общ произход]. Божието Слово не само винаги е твърдо и истинно, но е и законно: лат. lex (“закон”) < гр. logos > лат. lexica – “речниковия фонд на езика”, като сборник на неговите думи-части-микрозакони, от които се съ-ставя, съ-бира композиция-цялото, стройната система на езика. Интересно е при това да се отбележи, че гр. дума “система” е означавала “цяло, състоящо се от части (теми)”, а руската дума “собирать” е непосредствено родствена с българската дума “разбирам” (“прозирам замисъла на думата от “събраното цяло”). Сравнете рус. думи “понимать”, “внимать-внимание” < старосл. “имати” (“вземам”) > “иметь”, “имение-имущество”, “имя”, “ёмкость-объём”.

С вышеупомянутыми словами «композиция» и «система» по своей семантике и конструкции созвучны и такие слова, как, например, «синтез» (сочетание тем-тез-частей), «сложное» (то, что складывается-собирается или состоит из частей-слогов: слог-ложить), «концепция», «конструкция», «концерн», «конвенция», «конгресс», «синклит», славянское «счастье-щастие» (< со-частие). Правилното съчетание на частите прави възможно духовното щастие, добрата участ, късмета, щастливата съдба (на руски “хорошая участь, хороший удел, счастливая доля < делить-делать). А благодарение на разнообразието на частите-думи се образува многобагрието на света [да припомним връзката между българската лексема “дума” и руската “думать” (“мисля”), между “образ” и “съобразявам”, т.е. работя с частите-думите-образите].

С вътрешното съдържание на лат. дума “lex” е сродна и лат. дума “fatum” (“съдба, участ, предопределение”) – в буквален смисъл руската дума “рок” < ректи, т.е. казаното, указаното, предначертаното от боговете. Лексемата “fatum” има общ корен със санскр. думи “Bhagavan” (“Творец”) и “bhagavati” (“въздействам, създавам, творя”, буквално “ставам причината за съществуването”) и с лат. думи “facio, facere” (“правя, изготвям, строя”) и “for, fari” (“говоря”) > “фея”.

Фатумът е бил предначертан свише, от волята на боговете, която не е било възможно да се оспорва нито да се заобикаля и пренебрегва. В дохристиянския свят, както свидетелства Данте Алигиери (1265-1321) в “Божествена комедия”, Небето не приемало молитвата на човек за някого другиго и всеки е бил отговорен само за себе си. Всъщност по онова време отделният индивид не е имал духовни сили да дърпа още някого и всеки е носел само своя кръст, своята карма. Даже Лао-Дзъ – феноменална духовна личност – е казвал, че дори “съвършеномъдрият не състрадава”, т.е. не може да поеме грехове-страданията на другите хора – трябва и той съвсем сам да се справя със своите собствени страдания. В света е господствал старозаветният закон “око за око и зъб за зъб”, законът на справедливостта, а не законът на благодатта, който е започнал да действа с идването на Иисус Христос за вярващите в Него и Неговото Учение. Поради това именно нищо по-добро не е можел да прави отделният човек-езичник, освен да приема волята на боговете. Както са казвали римляните, “съдбата води покорния и влачи непокорния”, няма трета възможност. От думите на боговете са зависели всички и всичко, върху тях са се изграждали и животът, и законът, и вярата, а даже и Истината.

Павел Александрович Флоренский (репресиран през втората половина на 1930-те години от сталинския режим) е извършил значителна работа, съчетавайки филологическите, богословските и философските изследвания. Неговият задълбочен анализ е изяснил голям брой фундаментални духовни понятия. Сред тях са и понятията за вяра и истина. Той посочва, че рус. думи “вера-верить” (“вяра-вярвам”) и лат. дума “veritas” произхождат от корена “var-”, от който идва и лат. дума “verbum” (“глагол, слово, реч в широк смисъл”). По свидетелството на този философ “авторът на латинския етимологичен речник А. Суворов посочва глаголите “говорю” (“говоря”) и “реку” (“изричам”) като изразяващи първоначалния смисъл на корена “var-”. Но е несъмнен фактът, че ако “var-” действително значи “говоря”, то е именно в този смисъл, който е давала на тази дума  ц я л а т а  древност – в смисъл на “мъдра, прозорлива и силна дума”, както проклятие, така и молитва.”

В руския език думите “верно”, “правильно” и “истинно” са синоними и без съмнение са свързани с неоспоримостта и ненарушимостта на Словото Божие. Подобна връзка е била установена не само в руския език. Например Павел Флоренский пише: “Древният евреин и семитът въобще в своя език е закрепвал ...необичайния момент на проявяването на идеята за Истината – момент исторически или по-точно теократически. Истина за него винаги е било Словото Божие. Неотменимостта на това Божие обещание, неговата верност и надеждност – това именно за евреина го е определяло като Истина. Истината е Сигурност. “По-лесно е небе и земя да премине, нежели една чертица от Закона да пропадне” (Лука, 16:17). Този безусловно неоспорим и неизменен “закон” е това, с което Истината се представлява в Библията.”

Интересно е, че в др.рус. език думата “закон” [сравнете с лат. дума “lex” и др.рус. “конъ” – “предел, край, начало”] е имала значение на “вяра, вероизповедание”, думата “истина” е означавала “законност, справедливост, правилност”, а етимологично родствените с нея “истовыи” (“усърден, ревностен”) и “неистовыи” (“необуздан, яростен, бесен”) са имали значения съответно “истински, действителен” и “безумен”. Този, който е бил без истина, е бил и без ум – и обратно!

По такъв начин в своя изначален смисъл словото е било много тясно свързано с понятията “истина” и “вяра”. И само с времето, в резултат на старанията на “врага на човешкия род” и неговите “съдружници”, както и поради невежеството и немарливостта на хората, между тези три основни понятия-китове са се образували огромни разстояния, които често вече са прекалено тежко преодолими поради изостаналостта на човешкото съзнание и падението на общото ниво на духовността на хората.

 

 

4. Словото и думите-клетви

 

Поради това, че в устата на хората Словото е започнало да се отделя от своята първоначална истинност, а следователно и от доверието в него, станало е вече “необходимо” допълнително да бъде потвърждавана неговата правдивост. Вероятно тогава се е появило и понятието за клетва, която се е основавала на мистичната сила на думите с езическо-магийно естество. Между впрочем известният филолог Измаил Иванович Срезневский посочва, че в др.рус. език думата “вера” (“вяра”) е имала, заедно с другите си значения, и значението на “клетва”.

Трябва да се каже, че др.рус. дума “земля” е означавала “народ, племе” – всяко племе е живеело на своята земя и е почитало духовете-богове, свързани с територията, която е населявало – душите на стихиалите, духовете-сили на природата (на реките, планините, горите, пустините и т.н.) в съответната местност. На ст.слав. думата “язык” е имала две значения – “реч, език” и “народ, племе” – и с това е подчертавала, че границите на езика на дадено племе съвпадат с неговия – условно да кажем – ареал, тъй като то именно е носител на този език, а самият ареал е бил свързан с природните духове, които го обитават.

Тази връзка между територията и нейните обитатели е достатъчно нагледна и до днес се съхранява в животинското царство, където всеки вид има популации, свързани с определена територия, ареал на неговото разпространение. Даже домашните животни (кучетата и особено котките са ярък пример за това) ясно чувстват връзката с площта на двора или със собственика си, който в тяхното съзнание вероятно служи като център (събиращ енергиите на дворната среда) на еманациите на тази площ. При тотемизма [“тотем” на езика на североамериканското индианско племе оджибве буквално означава “неговия род”] също така е била действително наблюдавана връзката на племето с определена територия: груповият дух на вида на животното-тотем е свързан със своя ареал.

Аналогична връзка с определена местност в известна степен е налице и при знахарите, а също и при магьосниците и вещиците: съвсем не е случайно, когато се твърди, че у дома помагат даже стените (егрегорът на жилището, а у древните римляни това са пенатите). И дори легендарните богатири, призвани да защитават своята земя, задължително са имали всеки свой духовник (маг или влъхва), упражняващ реално енергийна и духовна власт в дадената местност, а богатирът в определена степен е отговарял за физическото реализиране на властта на влъхва.

Езическата религия е била всяка религия на който и да е от народите, в която е имало култ към боговете на местността (духовете на обитаваното място), където е живеел съответният народ. По време на клетвата този, който я дава, влиза в личен контакт с култовия дух на своето племе, с когото е установил най-напред връзка по време на обреда си за посвещение. Николай Максимович Шанский и редица други етимолози свързват думата “клятва” (“клетва”) с лексемите “клонить” (“навеждам, превивам”), “кланяться” (“кланям се”) и “поклоняться” (“покланям се”). Може да се допусне, че по време на клетвата полагащият я коленичи, за да бъде по-пряка и по-добра връзката му с боговете на племето: изразът “преклонить колени” (“падам на колене, подчинявам се”) е известен у много народи.

Интересно е, че думата “коляно” в много езици етимологично е свързана с думата “поколение” или с понятията за рода и раждането, а в езотеризма колената и лактите [особеното е, че те се свиват в различни посоки и в рус. думи “колено” и “локоть” основите кол- и лок- са взаимно противоположни] се смятат за центрове на жизнените сили, особено колената. В астрологията съзвездието Козирог, свързано с Иисус Христос, има езотерично съответствие в колената и се нарича “колена на Космоса”.

С думата “коляно” етимологично са свързани думите “склонност” и “скланям”, а също и руската дума “уклониться” (“да се отклоня, да се отстраня”), в която представката у- в др.рус. език е имала значението на отрицание (подобно на съвременната представка не-). Да “склониш” някого към нещо вероятно предполага такова въздействие върху човека, което би способствало той да смени своя дух-покровител или, както би казал Карлос Кастанеда, да се премести центърът на сглобяване на съзнанието му в друг егрегор, да се прикачи неговата енергийна система към друго енергийно поле. То есть, по сути, этот «склонённый» челок «преклоняет свои колени» перед другим духом...

Връщайки се към темата за клетвата, ще добавим, че човекът, полагащ клетва, освен че е влизал в допълнителен личен контакт с племенния бог, по конкретния въпрос, обект на клетвата, е давал дума едновременно и на бога, и на хората, които са били заинтересовани от изпълнението на тази клетва. При нарушението й клетвопрестъпникът или е губел връзката си с духа-покровител на племето и е бил изхвърлен от племенния егрегор (а такова отлъчване за онези времена е било почти равносилно на смърт), или е понасял някакво друго наказание. Оттук, както изглежда, идва и понятието в руски език “божиться” (“кълна се в Бога”), с други думи “нека Бог ме съди, призовавам Бога или племенния бог за свидетел, полагам клетва пред Него или пред тях”.

Аналогично разбиране на клетвата може да се установи и в немски език, където “schwören” има значение на “заклевам се, гарантирам, доверявам се”. Значението “гарантирам” по всяка вероятност предполага не само да вземеш някого под свое покровителство, а и да се закълнеш вместо него, да заложиш душата си за този, за когото гарантираш.

Нещо подобно несъмнено се е подразбирало и в областта на правото и юридическата практика, когато съдебните заседатели и свидетелите са се заклевали над Библията (а това означава пред Бога): съдебните заседатели за това, че ще отсъдят по съвест, колкото е възможно по-справедливо, а свидетелите за това, че ще кажат “истината и само истината”, ще дадат верни свидетелски показания. С времето алчността на хората е нараствала и то дотолкова, че сакралността на такава клетва е изчезнала, появили са се лъжесвидетели, които се осмеляват да прикриват користната си лъжа с клетва над Библията. Както пише духовидецът Даниил Леонидович Андреев в “Розата на Света”, и при демоните действа законът за възмездието, та хитрецът, решил да положи клетва и да излъже явно заради някаква изгода, най-напред измамва себе си и завързва много сериозни причинно-следствени възли, подготвяйки си сам за в бъдеще изключително незавидна участ, поемайки в душата си товара на огромна кармична тежест, чиито последствия едва ли е способен да осъзнае преди времето на разплатата.

На базата на връзката с племенния дух е било изградено правото на “русичите”, чието наименование е “руска правда”. Ако племенният бог осъжда подсъдимия, чувствайки по енергийното му състояние, че не е прав, тогава по ръцете на осъдения се появяват изгаряния от горещ предмет, който той взема от огъня с голи ръце. Ако енергията на подсъдимия е чиста, богът го защитава от изгарянията.

Може също да си припомним Хипократовата клетва, която не едно столетие полагат медиците и която сега много голям брой лица възприемат съвършено формално и леко я нарушават – било от алчност за пари, било поради други не по-малко “уважителни” причини. Това става именно поради тази загуба на разбирането на окултното значение на Словото и думите. Но, както се казва, “незнанието на закона не освобождава никого от отговорност”, а този, който съзнателно заглушава в себе си гласа на “съвестта” (гласа, предаващ на съзнанието небесната вест), не ще избегне “меча на възмездието”, който, колкото по-късно, толкова по-силно удря.

Нека си спомним думите на изтъкнатия английски писател Джон Толкин, чиято душа явно е натрупала в предишните си инкарнации необикновена духовна опитност. В своя знаменит шедьовър, известен по целия свят, трилогията “Властелинът на Пръстените”, той описва незавидната участ на клетвопрестъпниците, които влачат стотици години своето най-жалко съществувание в света на призраците – в измерението между материята и духовния свят, т.е. между ада и рая. Ако се изразим с привичния за нас език на християнството, тях не ги е приемал нито адът, нито раят (нито едно от многото измерения на тези две духовни образувания). Те са “висящи” между света на физическите форми, където вече е изтекъл срокът за въплъщението им, в което са извършили клетвопрестъпление, и световете на съществуване след смъртта – във възходящите или нисходящите кръгове. А по свидетелството на някои светии-духовидци подобно състояние обрича на безкрайни (във времето, в което попадат такива души) митарства – а това е още по-лошо от пребиваването в ада. Аналогична е участта явно и на самоубийците, за които дори не трябва да се молим, защото никой не може да поеме и част от този грях: право за такава молитва са получили само няколко човека през цялата история на християнството. Така че вероятно можем да сравним със самоубийците и клетвопрестъпниците, но с уговорката, че те са духовни самоубийци. При това нека си спомним, че в трилогията на Джон Толкин клетвопрестъпниците прекратяват митарствата си едва след изпълнението на дадената клетва: те биват освободени от потомъка на кралския род, пред който някога са дали клетва.

Заслужава да отбележим, че Иисус Христос донесе одухотворение на кармичните закони, значителното им облекчение, разбивайки дверите на ада (вж. “Божествена комедия” на Данте Алигиери) и създавайки от най-горните измерения на ада чистилище, като постави в центъра на вниманието принципа на Любовта и Божията благодат [“не жертви искам, а милост”, т.е. не разплата за извършения грях, а неговото осъзнаване и покаянието, за да не се прави втори опит да се извърши този грях]. Иисус Христос призоваваше за по-дълбока вяра в Единния и за освобождаването от клетвата. В своята Проповед на планината Той каза: “Слушали сте още, че бе казано на древните: Клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си. Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ...ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен” (Мат. 5:33-36). Той призоваваше да не се прибягва към клетвата поради това, че в духовния живот на човека вместо външно обусловеното религиозно чувство, често изграждащо се на страха от наказание от Бога (Божия страх), на предно място излиза осъзнаването на вътрешния закон в самия индивид и проявлението в него самия на божествените принципи. Думите “не си събирайте съкровища на земята, ...но събирайте ...на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде и дето крадци не подкопават и крадат, защото дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:19-21), можем да разбираме като призив за промяна: вместо да има като опорна точка земното, човешкото съзнание трябва да бъде “извисено” към небесното, да се изменят акцентите, основното в самото съзнание, да се преориентира духовният му вектор. Императивът за принуждение в такова съзнание се заменя с избликващите отдън сърцето чувства за необходимост и самодисциплина: егоистът, мислещ единствено за своята кожа, се превръща в алтруист, мислещ най-напред за другите и за общото дело на еволюционния възход.

До понятието “клетва” много близка е думата “обет” (> обещание), която в чешкия език има и значение на “жертва”. Коренът на лексемата “обет” (< обветъ) е общ с “ведать” (“зная”). По всяка вероятност да се обещава е било възможно само това, за което обещаващият индивид е бил уверен, че добре го знае и че точно ще съумее да го изпълни (то е по силите му). С подобен смисъл на обета са свързани не само древнорелигиозните култове, но и обредите в християнството. Така например в православието през магичния акт на обета преминават онези, които посвещават себе си на монашески (на руски “иноческий = иной” /монашески = друг, инакъв/) живот или които се венчават. На силата на обета (или на клетвата) се е крепяла и дружбата в нейния първоначален смисъл, когато група воини са давали обет за вярност един на друг и на своя княз-предводител.

В съвременния език думата “обещание” изглежда като енергийно по-мека от “клетва”, загубила е своя мистичен и магичен пълнеж в човешкото й тълкуване. Но такова профаниране на думите съвсем не променя Словото и не го превръща в пуст звук без значение от гледна точка на космичните закони. Затова е по-добре да не обещаваш това, за което не си уверен, че ще можеш да го изпълниш. А ако вече си дал дума, обещал си нещо да направиш, приложи всички свои способности и сили, за са удържиш на обещанието си.

 

 

5. Словото и думите-заклинания

 

Словото е имало мистично и магическо значение и в съпоставимите с понятието “клетва” понятия “заклинание” и “проклятие”. Във всяко от тях са били задействани различни страни на многоаспектната дума: при клетвата силата й е била насочвана към себе си от този, който си дава сам дума, а при заклинанието и проклятието – навън, към някого другиго. При това действие енергиите на думата при заклинанието, от една страна, и при проклятието, от друга, са практически противоположни: при заклинанието човекът, който го изрича, прави опит да установи енергийна връзка на симпатия с обекта на заклинанието, докато при проклятието е точно обратното: той се опитва да прекъсне вече съществуващата връзка, да се отдели от обекта на проклятието, да бъде в егрегор, различен от неговия.

Говорейки за заклинанието, бихме искали тука да споменем за явлението, дефинирано в израза заклет враг, където понятията „клетва” и „заклинание” са тясно преплетени. Заклет враг е онзи, когото даващият клетвата се задължава /на руски обязуется/ [букв. „связывает” „обвязывает себя” (обвързва себе си с клетва)] да победи, да повали врага, заклева се да му отмъсти за това, че той му е нанесъл някаква много голяма сериозна вреда. Често понятието „заклет враг” е гранично с понятието „смъртен враг”: ср. нем. Todfeind /заклет враг/, където Tod значи смърт, а Feind – враг, неприятел, противник; фр. разг. ennemi juré /заклет враг = смъртен враг/. С други думи казано, заклет е онзи враг, когото полагащият клетвата се задължава да неутрализира, каквото и да му струва това, дори ако гибел грози самия него – смърт от ръката на врага или на негов другар.

Такъв вид заклеване е много силно. За постигането на своята цел човекът, който прибягва към него, отдава себе си изцяло на волята на духа, към чиято сила се е обърнал. Този дух е бил много по-могъщ от племенния дух, към когото е принадлежал даващият клетвата (в противен случай той не би трябвало да прибягва към друг дух). И така заклеващият се е ставал чак до мига на изпълнението на клетвата си на практика негов неволник.

Тук е важно да се отбележи, че понятието „заклет враг” е характерно предимно за езическия, както и за магическо-старозаветния, дохристиянския, начин на мислене и действие, когато е действал законът на справедливостта, а не на благодатта – закон, за който стана дума по-горе (част четвърта – „Словото и думите-клетви”): „око за око, зъб за зъб!” Нека се спрем на някои особености на това понятие.

От една страна, своебразният обществен „институт на заклетия враг” е развивал в отделните личности понятието за чест, мъжество, справедливост. Например твърде близкият до явлението „заклет враг” феномен на вендетата, на кръвното отмъщение, е служел на усета за цялостност в рода и семейството, на своеобразния колективизъм, когато всеки един член на рода (семейството) е бил опазван и никой не е могъл безнаказано да бъде „взет” от чужди хора.

От друга страна, ограничеността на съзнанието на хората в онези времена за разбиране действието на космичните закони е била причината те да възприемат понятието за справедливост по своему, без да отчитат много фактори, включително и обстоятелствата на едно или друго престъпление. Поради това ответната мяра на възмездието често е превишавала мащаба на самото провинение. Цената на възмездието /рус. вира/, т.е. заплащането за злодеянието, би могла да достигне огромни размери [нека си спомним, че самата дума цена първоначално е имала значението „мъст”, а руската дума вира, съкоренна на лексемата „вера” /вяра/, свидетелства пряко за законността в езическото право при подобно въздаяние: ще припомним пак гореспоменатата френска дума juré (заклет враг), която буквално може да бъде преведена и като „позволен от закона”]. Представители на различни племена от един и същи клон на човешката еволюция безмилостно са се унищожавали един друг, осъществявайки с това някои от тъмните замисли на „врага на човешкия род” и слугите му. В историята са известни много примери, дори в сравнително недалечното минало, когато убийството на един член от семейството (или клана) отключвало цяла каскада от насилствени смърти на невинни хора – каскада за цели десетилетия. А една от вендетите не прекъснала дори повече от 180 години(!) – истински пир за същностите, хранещи се с човешка кръв и страдания.

Съвсем е възможно ритуалът „заклеване на врага” да предизвика последействие, което вероятно се простира и върху следващата инкарнация (или следващите инкарнации) на заклеващия се, утежнявайки кармата му. Нали при наличието на такава мъст не само не било възможно развързването на вече създадените кармични възли, но и се натрупвали нови. Така и вероятността да се срещнеш със същия заклет враг е много голяма. В Агни Йога се казва, че около 50 % от хората, с които ние се срещаме в сегашното си въплъщение, така или иначе (в различна степен) са пресичали в предишни животи своите кармични линии с нашите: а това ни облекчава значително при установяването на контакти в сегашния ни живот. И става въпрос за хора, които не са оставили в индивидуалната ни карма достатъчно дълбока следа. Какво ли пък да кажем за някого, който ни е лишил от нашия най-скъп човек и с когото ние сме се заклели да се разплатим чрез страшна клетва, издигайки го в ранг на „заклет враг”? Естествено е новата ни среща с този човек да произведе нова брънка на вражда, подкрепена с нови аналогични „справедливи” действия. И измъкването от такъв наистина затворен кръг е вече почти невъзможно без помощта на някой друг човек, имащ достатъчна за тази цел духовна сила, който доброволно да извърши самопожертвуванието, поемайки върху себе си част от кармата на враждуващите страни и одухотворявайки я със своите страдания.

Между впрочем споменатото по-горе положение от Агни Йога за 50-те процента може да хвърли известна светлина върху привидно с нищо немотивираната силна симпатия или антипатия, на ужасяващата неприязън, възникваща понякога при първа среща с някои хора. Ние вероятно сме били или много големи приятели, или непримирими (включително и заклети) врагове в някоя от предишните си инкарнации. Понякога за ускоряването на развързването на подобни кармични възли душите на бившите врагове може да се окажат в едно семейство: те могат да бъдат или братя и сестри, или родители и деца, изпитващи огромни страдания един от друг. Например, както са споделили някои духовидци, нещо подобно е започнало да става с душите на индианците, избити от пришълците от Европа, и с тези техни убийци в следващите им инкарнации. Получило се е така, че територията, предназначена първоначално за развитието на душите на индианците, била завоювана от европейците заедно с техните животи. И за бившите индианци – за да продължат своята индивидуална еволюция – не оставало нищо друго, освен да започнат да се превъплъщават в семействата на потомците на своите убийци и там отново да се сблъскат с насилниците си. Ала по силата на много обстоятелства, обусловени от натрупаната карма, насилниците сега се оказвали в далеч по-неизгодни позиции в сравнение с бившите си жертви...

 

Обаче такова разделение е относително условно и в израза “заклет враг” думата “заклет” има значението на “клетва”, но до определена степен и на “проклятие”. Заклет е онзи враг, когото даващият клетвата се задължава [на руски “обязуется” < “обвязывается”, глагол, който е съкоренен на “связывает себя” (“връзвам себе си”), тоест буквално с клетвата обвързва себе си] да го победи, да го повали, да му отмъсти за някаква много сериозна вреда, която този враг му е нанесъл. Често понятието “заклет враг” е гранично с понятието “смъртен враг”: ср. нем. “Todfeind”, където “Tod” значи смърт, а “Feind” - враг, неприятел, противник. С други думи казано, това е онзи враг, когото полагащият клетва се задължава да неутрализира дори ако това грози самия него със смърт и гибел от ръката на врага или неговите приятели.

Такъв вид заклеване е много силно и човекът, който прибягва към него, отдава себе си на волята на духа, към чиято сила се е обърнал - и чак до мига на изпълнението на клетвата си на практика е негов “неволник”. Съвсем е възможно подобна клетва да разшири своето действие и при следващата инкарнация (или следващите инкарнации) на заклеващия се. Има случаи, когато някой човек при първа среща с непознат изпитва ужасяваща неприязън към него. Агни Йога твърди, че примерно 50 % от хората, с които се срещаме в настоящото си въплъщение, тъй или иначе (в различна степен) са пресичали своите кармични линии с нашата в минали инкарнации: и това значително ни облекчава в установяването на контакти в сегашния ни живот. Това обяснение може да хвърли светлина върху сякаш с нищо немотивираните много силни симпатии или антипатии, възникващи понякога при първо запознанство с някои хора: ние вероятно сме или големи приятели, или непримирими врагове в някоя предишна инкарнация. Понякога за ускоряването на развързването на подобни кармични възли душите на бившите врагове може да се окажат в едно семейство – да бъдат или братя и сестри, или родители и деца, изпитващи огромни страдания един от друг.

Както вече казахме, по време на заклинанието хората прибягват към помощта на духовете, чиято сила използват, за да се постигне неговата цел. Към човека, срещу когото е отправено заклинанието, се излъчва енергия, която го обгръща като мъгла и го изтръгва от установените до този миг душевни взаимовръзки с другите. Заклинателят омагьосва, насочвайки силата на волята си, към която се добавя и силата на духа, с чието име си служи при заклинанието, и принуждава заклинавания човек да изпълни действието, което сам той, заклинателят, желае: сравнете нем. думи “verwünschen” (“омагьосвам”) и “Wünsche” (“пожелание”); фр. “charme” (“заклинание, магия, чародейство; очарование, обаяние, прелест”) и “charmer” (“омагьосвам, очаровам, пленявам”). При этом такое заклятие, вероятно, может выполняться и в виде песни: ср. фран. incantation (“заклятие”) и сокоренные ему лат. canto, -āre (“петь”), фран. cantatrice (“певица”), фран. cantique (“рел. гимн”) и лат. cantor (“певец”).

Към силата на заклинанието са прибягвали и лечителите и врачовете, които в древността са били жреци или шамани. Оттук идва и връзката на тяхното име със словото: “лекар” е съкоренна дума с гр. “logos” (“слово” > “лексика”), “лек” [ср. “льгота” (“облекчение”) < logos > англ. light (“светлина; лек”)], “лекарство” (буквално “това, което облекчава болката”), а “врач” е съкоренна на рус. “врать” (първоначално “говоря” < лат. “vox” (“глас, звук; слово”) > нем. “Wort”, англ. “word”).

За облекчаващото болка използване силите на словото и думите е говорил още известният средновековен лекар, учен, поет и философ Ибн Сина (на латински Авицена, 980-1037), утвърждаващ, че ако на болния при първото посещение на доктора не му стане два пъти по-леко от разговора с него (само от едничкия разговор!), то значи при болния не е дошъл истински лечител. Лекарят е длъжен да разбере душата на пациента (ето защо отначало с това са се занимавали жреците, духовниците), да усети поради какви грехове в него (най-напред в съзнанието, а след това и в тялото) са влезли духовете на болестта и вече с това прозрение за причините (вратите за болестта), уведомявайки пациента за тях, той наполовина парира действията на същностите, предизвикали заболяването. А за тази цел болният задължително трябва да се довери на лекаря, да разкрие пред него душата си и с всички възможни средства да му съдейства в тази съвсем нелека работа.

И най-гениалният лекар не е способен да помогне на онзи пациент, който няма доверие в него и не започне сам да помага за собственото си пречистване. Даже ако такъв лечител със силата на духа си прогони от болния духа на болестта, а пациентът не осъзнае греха си, чрез който в него е влязъл този дух, не се разкае и не промени съзнанието си и начина си на живот, тогава от това не ще се получи нищо добро като краен резултат. Да припомним думите на Иисус Христос по този повод, записани в Евангелието от Матея: “Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна (там не се е заселил светъл ангел, който би влязъл вътре само при искреното покаяние на болния - авт.), пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от него, и като влязат, живеят там; и последното състояние на тоя човек става по-лошо от първото” (Мат. 12:43-45).

Истински лечител може да бъде само човек, който е извършил необходимата духовна работа вътре в себе си и е съумял достатъчно добре да се закрепи в праведността и истината. Да си спомним, че самият Иисус Христос, “като повика дванадесетте си ученици, даде им власт над нечистите духове, да ги изгонват, и да изцеряват всяка болест и всяка немощ” (Мат. 10:1). Но той е направил това само след като учениците са били достатъчно укрепнали духовно. След определено време достатъчно са укрепнали във вярата и седемдесетте “малки апостоли” – и те също са получили от Господа подобна власт да заклинават духовете на болестите с Неговото име. Но нека отбележим при това, че тази власт е била не безгранична, а в пределите на техните духовни постижения или, ако се изразим с езика на Библията, в пределите на тяхната вяра: апостолите не са били в състояние да заклинават бесовете, които са ги превъзхождали по сила. Да си припомним случая, когато към Иисус Христос се приближава “един  човек, който падна на колене пред него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят. А Иисус отговори и рече: О, роде неверен и извратен. Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? [Думите са адресирани очевидно към Неговите ученици - авт.] Доведете ми го тука. И запрети Иисус на беса и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя. Тогава учениците пристъпиха към Иисуса насаме и му рекоха: защо не можахме ние да го изгоним? А Иисус им рече: поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тук там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (Мат. 17:14-21).

Ще отбележим, че в същото православие има едно явление – екзорсизъм (exorcismi conjurations), при което злият дух се заклинава със свещено име и със специални магии. Право на такова заклинателно действие може да получи съвсем не всеки, а най-често по принцип само свещенослужител, който достатъчно е напреднал в пътя на духовното си развитие. Ако с екзорсизъм се заеме свещеник или монах, не притежаващ необходимата духовна сила и без специалното Божие и църковно благословение за това, при образуването на канал-връзка с нечистия дух е възможно да се случи и обсебване – злият дух влиза в самия заклинател и овладевает им.

И така, лечител е могъл да бъде само човек, който е способен да заклинава, да “върже” със своите думи тъмната същност на болестта или да противопостави своето заклинание на силата на първоначалното заклинание-магия, тоест на урочасването от врага [ср. укр. “ворожити” (“правя магии; гадая, врачувам”) и укр. и др.рус. “ворог” (“враг”)]. Лечителят е намирал решение (< “ректи” (“да река, да кажа”); буквално е “развързвал” – противоположното на “връзвам-заклинавам”), освобождавал е болния от бремето-тежест на болестта.

За същият характер на въздействие от лекаря свидетелства думата “избавление” (от духа-същност на болестта), която е съкоренна с лат. корен “fa-” (“говоря”; fa- > фея; фатум), със ст.сл. “баяти” (“говоря, заклинавам”), с бълг. “обайвам”, “бая”, “забава” и “обаяние”.

Думата “обаяние”, родствена по смисъл на фр. “charme” и на съкоренната й дума с гръцка етимология “харизма”, насочва мисълта към факта, че лечителят трябва да предизвиква симпатия: без нея болният, меко казано, трудно би разкрил душата си пред него и би било невъзможно между тях да възникне отношение на доверие, симпатия, а без такава връзка магията е безсилна.

И до днес в руския език се е запазил фразеологичният израз “заговаривать зубы” (“лекувам зъби с баене, будалкам, баламосвам”), имащ някога само пряко буквално значение: заклиням същността, която предизвиква болка в зъбите. За подобно въздействие говори и словосъчетанието “заговаривать кровь”, употребявано със значението “спирам кръвоизлив” – това, което е правил и скандално известният Григорий Распутин, успял да спре кръвоизлив на болния от хемофилия царски син, когато никакви други методи не са помогнали и той е бил обречен на смърт поради загуба на кръв. При това ще отбележим, че “кровь заговаривается” не само при кръвоизливи: знахарят може да направи това при всяко друго заболяване, за да прогони болестта от кръвта, а това значи и от самия организъм на болния.

Интересно е, че думите “врач” и “враг”, имащи един и същи корен (< лат. “vox”), изразяват двата противоположни полюса в употребата на словото като заклинание: за добро и за зло. Ситуацията с лекаря-врач и врага по нещо наподобява настъпващата към нас от Дивия Запад ситуация, при която някои психолози (с позволение ще кажем “разновидност на съвременни магове в науката”) търсят ключове за отваряне на съзнанието на хората, за да ги използват в рекламата с цел “взломяване”, завладяване на съзнанието на потенциалните купувачи. А други психолози търсят методи за защита на пострадалите от тези рекламни уловки и от стоящите зад тях “взломаджии на съзнания”, от някакви си “хакери на човешката психика”. По този начин в работата се включват и едните (“хакерите”), и другите (“антивирусниците”), едновременно и съвместно водещи ни в глъбините на човешката психика.

Ще отбележим, че двуполюсна семантика имат и производните от “рок - ректи - реч”. С одной стороны – это вышеупомянутое слово «разрешить» с, так скажем, позитивной семантикой: «освободить, развязать» [ср. укр. «розв’язати задачу» – «решить задачу»]. А с другой стороны, семантика негативного воздействия в таких словах: «урок»

От една страна, гореспоменатото “намирам решение” (“освобождавам, развързвам”) [ср. укр. “розв’язати задачу” (“да реша задачата”)], а от друга страна, негативното въздействие: “урок” (дума, която в древността е имала значение и на “вреда” – уроки), укр. “зурочити” (“урочасвам”), рус. “порча” (“урочасване”), “порок” (“резултат от нанасянето на магиен удар, урочасване”).

От същия корен “рок-” са и руските думи “зарок” (“обет”), “отрок” (“юноша, нямащ право на глас поради непълнолетие, а следователно непреминал през инициацията, посвещението; естествено е, че отрокът още не е способен, няма сили и поддръжка от страна на племенните духове за някакъв род заклинания). С рус. “рок” (“съдба, участ”) са съкоренни бълг. думи “заричам се, да се зарека”, “вричам се”, “обричам, да обрека”, “обречен”, “обричане”, “оброк” и “оброчище”.

Вероятно с думата “рок” е свързана и руската простонародна дума “урка”, която първоначално може би е имала значение “магьосник-разбойник”, аналогично на това, че др.рус. език дума “вор” е означавала “магьосник”. Думата “вор” е подобна в голяма степен на др.рус. “воръ” (“ограда”) и рус. “воротник” (“яка”, “вход под дрехата отгоре”) [който, както и другите “входове” – долния край на дрехата и ръкавите – бил снабден със защитни функции срещу възможен магиен удар – проникване под дрехата – с шевици и с изричането по време на изработката им на съответни заклинания: в древността на практика всяко действие е било осъзнато и магическо].

Същевременно думата “вор” е подобна и на рус. “ворота” (“врата”). Последната дума може да съпоставим по смисъл с рус. дума “забор” (“стобор”) – това, което изпълнява подобна защитна функция. Думата “забор” е свързана с др.рус. “боронити” (“забранявам”); [сравнете укр. “заборона” (“забрана”) > рус. “брань” (със значения както на “битка”, така и на “ругатня” – удар на езиково-енергийно ниво)], както и с бълг. думи “бран”, “браня”, “отбрана”, “забранявам”. Подобна семантика можем да видим и в българския език: думата “клет” /нещастен/ е свързана с “клетва” и е подобна на “клетка”. В определен смисъл действие, което изразяваруската дума “заклясть” (“да закълна”) е равностойна на това, да се постави в енергийна клетка човекът, към когото е отправено заклинанието – сравнете с известните в много езици изрази “омагьосан кръг” и “порочный круг” (< порок) – безизходно положение.

Заслужава да припомним също, че има народни приказки, в които се изричат заклинания за врата, ключалка или катинар, за да не могат да бъдат отворени от чужд човек или недоброжелател [мимоходом ще отбележим, че ковачите, които са изработвали ключалките, са били известни сред народа като обладаващи магична сила; сравнете думите “окови”, “коварен”, рус. “козни” (“интриги, коварни замисли”), които са съкоренни с укр. думи “коваль” (“ковач”) и “кузня” (“ковачница “)]. Тогава става напълно понятно, че “вор” (“крадец”) е онзи, който е способен да развали такова заклинание и да вземе или открадне това, което е било обект на заклинанието.

Трябва да се добави, че някога със заклинания са били “обработвани” оръжията на воините: при това, за закаляване на мечовете, понякога са били използвани пленници – видимо за да може енергетиката на меча, като се започне още от направата му, да бъде заредена така, че да поема и поглъща душите на жертвите. Далеко не случайно у японских самураев меч нельзя было просто так вытягивать из ножен: если он вытягивался, то должна быть пролита чья-то кровь – видимо, как жертва за обращение к духу меча. Нельзя было и давать меч в чужие руки: вероятно, чтобы между мечом и его хозяином не встала чья-то враждебная воля, которая могла во время боя быть направлена против обладателя меча. Вспомним, что в той же трилогии «Властелин Колец» некоторые мечи не только заговаривались, а даже имели свои имена и предназначались против определённых врагов. За оръжието със собствено, лично, име се споменава и в някои митове: например чукът, служещ като оръжие на германско-скандинавския бог Тор, се е казвал Мьолнир.

Заклинанията са били прилагани и за много иманета, за да не може някой чужд човек да ги намери и разграби. И ако случайно такова съкровище бъде намерено от някого, тогава други направени специално за него заклинания могат да нанесат енергиен удар на човека, пожелал да стане новият притежател на богатството. Ето какво пише за съкровищата Иля Осипов в труда си “История на иманярството в Русия”: “Сред пазителите-стражи на подземните съкровища особено усърдна е била нечистата сила. Много лесно например духовете-стражи правели така, че съответният иманяр не само да не открие имането, но и да не се завърне у дома си. При това на тях им помагали “Блуд”, който принуждавал иманярите да ходят като заблудени по сякаш познати местности, и “Мара”, предизвикваща около тях различни видения, както и всякакви други нечисти същности. Разправяло се, че скъперниците, които закопавали богатството си, често продавали душите си на дяволите-вехтошари и на бесовете-иманяри. Последните надеждно стояли на стража, за да опазят добре скритото богатство. Когато вече приближавал краят на срока на заклинанието, а съкровището все още не е намерено от собственика си, тогава то става бродещо и само разкрива местонаходището си. Според някои поверия бродещото имане винаги е носител на нечия неспокойна душа – възможно е това да е душата на собственика му, но може би е и някоя друга, прилепила се случайно към него. На мястото, където е скрито такова имане, от време на време може да се появява призрак, човешка фигура с някакъв светещ предмет в ръка. Там, където се появи видението, именно там трябва и да се търси имането, но е известно, че повечето от хората, на които точно по този начин били откривани бродещите богатства, въобще не ставали притежатели на скъпоценностите, а и след това съдбата им била доста злочеста. Вероятно те не са знаели особените “отварящи” молитви и правила, които са необходими за притежаването на всяко съкровище.”

В археологическата практика има достатъчно много случаи на преждевременна и загадъчна смърт на хора, които при разкопки са вземали скъпоценностите от древни погребения. Немалко неприятности например са причинили и причиняват все още предметите, намиращи се в древноегипетските пирамиди – от тях са намерили смъртта си не един и двама специалисти, включително и наши съвременници, сблъскали се с егрегорите на една от най-древните човешки цивилизации, възникнала след катастрофата на Атлантида и представляваща един от клоновете на оцелелите мистерии на атлантите.

С рус. думи “рок” и “заклятие” е уместно да свържем и понятието “срок” (“предречен или определен период от време”): сравнете израза “урочный час” (“уговорен час”), а също укр. дума “термiн” (“срок”), свързана с понятията “терм” (“межда, граница”) [от римския бог Терм – закрилник на границите], “термин” [в науката, където всеки термин има точно определено значение – като пограничен стълб в различните значения, ако същата дума се ползва в ежедневния разговорен или в литературния език] и “територия” [да припомним връзката на заклинанието с духа и връзката на духа с определена територия].

По всяка вероятност с понятието “срок” много тясно е свързана и руската дума “сорок” (“четиридесет”), която по своята етимология е едно от малкото изключения в числовата редица. Причината за това е не само във фонетичното подобие на тези две думи, а и в това, че срокът от 40 денонощия и онзи срок, в който е длъжен да се прояви всеки нечист дух, предизвикващ болест: явно нито едно от тези същества не може да остане без енергийно подхранване повече от 40 денонощия и задължително ще се прояви в този срок, даже ако е пожелало да остане неоткрито. Интересно е, че думата “карантина” в превод от итал. “quarantana” (< вулг. ит. “quaranta” /четиридесет/ означава собствено “четиридесет денонощия”.

Тук ни се иска да споменем за един доста поучителен факт, свидетелстващ за тежестта на думата и за силата на карантината. Този факт бе съобщен от украинския професор-анатом от Киев, академик Станислав Константинович Рудик. Ученият обърна веднъж внимание на това, че когато в средновековна Европа доста често са възниквали, а понякога избухвали епидемии, причиняващи за съвсем кратко време смъртта на десетки хиляди души, за подобни епидемии в Украйна въобще нищо не се споменава в съответните източници. Силно впечатлен от този факт, ученият се заинтересовал за причините и установил, че украинските свещеници са имали знания, позволяващи им да поставят правилна диагноза на болестите. Ако човек само се почувствал болен от нещо сериозно, веднага се обръщал към свещеника, който при инфекциозна болест, в зависимост от вида й, налагал достатъчно продължителна карантина. По този начин, при необходимост, болният навреме бивал принуден да се изолира за съответния срок от време и така заразата не се разпространявала повече и не стигала до размерите на епидемия и още повече до пандемия.

Ще отбележим, че според Агни Йога 40 денонощия е минималният срок, необходим за раздялата на душата на най-висшия праведник със земния свят. И именно затова един от сроковете за помен на починалия е 40 дни.

Четиридесет дни и нощи Иисус Христос е останал в пустинята, след като е бил кръстен от Йоан Кръстител, в пълен пост и молитва, като укрепил духа си и издържал на изкушенията на Дявола (Мат. 4:1-2). Четиридесет дни и нощи се е леел дъжд при Ноевия потоп, за да се “лиши от живот всяка плът, която се движи по земята: и птици, и добитък, и зверове, и всички гадове, които пълзят по земята, и всички човеци. Всичко на сушата, що има дихание за живот в ноздрите си, умря (Бит. 7:21-22). С други думи казано, била наложена “общопланетната карантина”.

Кратно на 40 е и числото, означаващо броя дни, през които, съгласно Стария Завет, родилката е длъжна да се изчисти след раждането: “Жена, кога зачене и роди мъжко, ...ще бъде нечиста седем дена... И трийсет и три дена тя трябва да седи, за да се очисти от кървите си; тя не бива да се докосва до нищо свещено и не трябва да се доближава до светилището, докато не изтекат дните на очистянето й” (Левит, 12:2-4). Тоест, след като роди момче, жената трябва да се очиства общо 40 денонощия, а както е посочено по-нататък, след като роди момиче, срокът за очистването е 80 денонощия. Вероятно разликата в този срок (два пъти по-дълъг) е обусловена още и от това, че женският род е по-силно свързан със света на материята [сравнете руската дума “мать” (“майка”) и думата “материалност”], с физическия свят, а това означава и по-податлив на влиянието на “Княза на този свят”: да си припомним, че библейската змия най-напред е съблазнила Ева. Но, от друга страна, падналата в греха жена може по-бързо да намери и изход от него: жената има двойна енергия в сравнение с мъжа, защото именно тя трябва да отдава много сили по време на бременността, раждането и възпитаването на децата.

С това далеч не свършва магията на числото 40. Например, според някои народни поверия, човек не трябва да отбелязва своя 40-годишен юбилей: това е особена дата, която трябва да премине колкото е възможно “по-тихо”, за да не се прекъсне непреднамерено, както може да се предположи, някаква съществена енергийна нишка. До каква степен това е точно така, ние не възнамеряваме да преценим. Само неслучайно и Моисей е водил, както е казано в рускоезичния вариант на Библията, “жестоковыйный” (“вироглавия”) израилски народ по пустинята 40 години, за да успее, както свидетелства Библията, да очисти юдеите от менталната зараза – през две поколения чак до трето.

Неотдавна ни попадна случайно информация, че ако човек се реши да издържи 40 денонощия в пълно мълчание, без да издаде нито един звук даже в себе си, това изглеждащо на пръв поглед просто ограничение ще му помогне да събере такава духовна сила, която ще му помогне да се излекува от една или друга болест и вероятно ще го доведе до някакво прозрение. Също е напълно възможно е, ако човек се въздържи от някакъв грях в продължение на 40 денонощия, след това да му бъде по-леко окончателно да победи вдъхновителя на този грях. А за тази цел той трябва да бди [тази дума е съкоренна с думите “бодър”, “бодърствам”, “будя”, “блюстител”], да бъде на страж. Вероятно не е случайно, че в немски език съществителното “Wort” (“дума”) е подобно на глагола “warten auf” (“очаквам”), на укр. дума “варта-вартувати” (“страж-пазя”) и бълг. дума “варда”. Гениалният украински поет и художник Тарас Шевченко е написал, че на страж до “немите роби” поставя словото. Думата-заклинание била своего рода клин, чивия, поставяла се като таен пазач, подобно на заклинанието на съкровище. Някои заклинания били защитни, а други се използвали – при изчакването на сгоден миг – за нанасянето на магиен удар по противника.

Много важно е да се отбележи следното: във фолклора се посочва, че при налагането от страна на магьосници дори на най-мощни заклинания (за превръщане на човек в животно, птица, растение или някакво чудовище) винаги е оставало едно, разбира се, много тежко условие, при изпълнението на което от страна на човек, желаещ да помогне на изпадналия в беда, заклинанието загубвало силата си. По принцип това условие било свързано с любовта към жертвата на заклинанието и с други обстоятелства, които изисквали наистина извършването на подвиг от човека, който се е решил да се противопостави на магийната сила и да снеме заклинанието.

Със заклинанията, носещи неприятна или негативна енергия, може да се опитаме да обясним смисъла на някои руски думи, като “ворчать” (“надумвам, злословя, ръмжа”), “мымра” (“вял и недоброжелателен човек”), “порицать” (“порицавам”), “вред” (“вреда, пакост, загуба”), ”навет” (“клевета”), “наговор” (“клевета, заклинание, магия”) и гр. дума “евфемизъм”. Този, който ръмжи, злослови срещу някого, му изпраща (дори когато последният се намира на огромно разстояние и изобщо не го чува) негативна енергия на раздразнение. Затова именно ние подсъзнателно усещаме неприятни еманации от злословещия, въпреки че неговото злословене като че ли не се отнася за нас. Не изглежда обаятелен в нашите очи и човек, когото наричат “мымра”. Тази дума е съкоренна с бълг. “мъмря”.

Думата “порицание”, съкоренна с “рок-ректи”, има скрита истинска причина за справедливо заклинание поради някакви лоши постъпки, за укоряване, което за провинилия се, разбира се, изглежда доста неприятно. Същия произход има и рус. глагол “отрицать”, който в др.рус. е означавал и “забранявам”.

Думата “вреда” (на руски “вред”) етимологично е свързана в руския език с “бередить” (“чопля рана”), с “привередливый” (“придирчив, капризен”) < “вередливый” (“нездрав човек”) < др.рус. “веред” (“болка, рана, цирей”). Възможно е да се допусне, че понятието “вреда” изцяло може да бъде следствие от враждебно заклинание-урочасване, и думата “вред” да е съкоренна с нем. “Wort” (“дума”), и с др.рус. “врать” (“говоря”) и “ворожить” (“врачувам, бая, гадая”).

Руската дума “навет” (“клевета”) води началото си от “вет-” (ведать-весть < vox > Wort), а родствената й др.рус. дума “извет” е означавала и “урочасване”, а в една производна форма – и “клевета, донос” (рус. “наговор, донос”). Думата “наговор” по значение е точно като “навет” (“клевета”) и е родствена със “заговор” (“заклинание, клетва”), но с нюанс не “прогонване на болестта от болния”, а обратно – “изпращане на болест”. Така например, в укр. език има израз “щоб ти сказився” (сега се употребява в преносен смисъл), който означава не нещо друго, а пожелание човекът, на когото това се казва, да попадне “в лапите” на нечистата сила: подобно на руския израз “чтобы тебя черт забрал” (“дявол да те вземе”). При това ще отбележим, че укр. дума “сказ” има значение “бяс”, съкоренна е на рус. дума “сказание” и на лат. думи “causa” (“причина”) и “casus” (“падане, край, произшествие, случайност, участ, загиване, смърт”) [ср. укр. “причинна” (“получила увреждане”)] и съдържа определено смисъла на заклинание, магия, урочасване. В действителност “наговор” и “навет” са едно и също нещо – и клевета, и заклинание, и черна магия.

Евфемизмите [от гр. “euphemismos” (“смекчен израз”) < euphemia (“въздържание от неприлични думи”): eu (“добре”) + phemi (“говоря”)] са думи или изрази, заменящи онези думи или изрази, които по някакви причини не е желателно или уместо да се употребяват, както и всички онези, на които е било наложено табу – което става явно, ако разгледаме магическата страна на някои евфемизми от древността.

Като един от частните случаи на такава употреба може да се смята замяната на названието на животното-тотем. Както е известно, думата “тотем” – в превод от езика на индианското племе оджибве – означава буквално “неговият род”. Говорейки за тотемизма, можем да отбележим, че тази разновидност на религията по нещо наподобява чисто комерсиалните взаимоизгодни отношения. Егрегорът на племето на шамана установява енергийна връзка на симпатия с егрегора на животното-тотем. В трудни мигове груповият дух на животното-тотем идва на помощ на племето, а то пък, от своя страна, му се отплаща с това, че поддържа култа към него: изпраща му си психична енергия по време на ритуалните действия, жертвоприношенията и молитвите. Колкото по-тясна е тази връзка, толкова по-добре живеят както цялото племе, така и съответните представители на животното тотем. Тази взаимовръзка съвсем не е нещо условно, а е живо, конкретно приложение на подобен род магия. При добре сформирана връзка на симпатия между племето и тотема, ако случайно енергийната връзка не помогне и някой човек от племето падне убит, тогава загива и конкретен представител на животното-тотем.

Истинското име на тотема очевидно могло да бъде скрито не заради това, че врагът може да научи кой именно е тотемът на племето [а това не било никак трудно да се подразбере по подражателните на съответното животно атрибути в живота на племето], колкото да се скрие самото истинско име на този тотем, за да не може врагът да го използва в своите заклинания-магии. Езикът на всяко племе (както и цялостният му живот) е бил изграден с определени вибрации, а името на тотема е заемало високо йерархическо положение в него, като е било един от главните енергийни центрове на племето. Именно думата, означаваща истинското име на животното-тотем, е била използвана от шамана за изграждането на енергийни канали за връзка на симпатия с тотема. И затова, чрез вплитането в своето заклинание на името на тотема на родния език на племето, срещу което е нанасял магическия удар, врагът по-лесно би могъл да вбие енергиен клин между това племе и неговия тотем, да създаде необходимата за магията връзка на симпатия с племето-жертва и много по-резултатно да използва силата на заклинанието.

Гореизложеното за името на тотема е наша авторска догадка, основана на древното мистично-магийно естество на езиците в онези времена, но тя може да обясни защо се използва евфемизъм в такива случаи на иносказание. Разбира се, всяко от имената-евфемизми е изразявало някое от качествата на тотема, но първото (главното, истинското, мистичното) име е трябвало да предава самата същност на съществото, стоящо зад това име, неговия дух. А евфемизмът е позволявал тази същност да се скрие от чужди люде (а по-късно и от своите хора – още непосветени, не преминали през обряда на посвещението), въпреки че понятието за тотема (образът му) се е съхранявало – имаме предвид понятието за конкретното животно-тотем, а не общото понятие за тотемите. В такъв случай – в епохите на поголовно магьосничество – евфемизмът е могъл да бъде своеобразна защита от вражеските заклинания. С други думи казано, табуто (забраната да се произнася истинското име на тотема) е могло да носи едновременно и сакрален, и чисто практически смисъл.

Интересно е, че с думата “табу” полинезийците са наричали както всичко свещено, така и всичко нечисто и прокълнато. Отзвук от нещо подобно може да се види и във френския език, където думата “sacré” означава “свят, свещен”, но в народния говор носи значението на антипода – “нечистата сила”, например: “Je ne peux pas ouvrir cette sacrée porte!” (“Не мога да отворя тази проклета врата!”). В основа на такива факти може да се твърди, че табуто обхваща онези неща, в които би могъл да има работа само някой посветен на съответното ниво индивид – магьосник, шаман или маг.

Заслужава да отбележим, че заклинанията, според двутомната енциклопедия “Мифы народов мира” (глав. ред. С.А.Токарев), са особени текстове с формулен характер, които са били най-тясно свързани с мита и с цялата сфера на митологическата поетика. Ще припомним езотеричното разбиране на мита от Даниил Андреев в “Розата на Света”, където митът се възприема като идея, като програма за развитие, Слово, предавано от небесните светове на човеците посредством посветените. Именно подкрепата на небесните същества и на егрегора на мита са се опитвали да си обезпечат заклинателите, установявайки чрез магията връзка на симпатия между мита, себе си и обекта, към който е насочено заклинанието: без връзката с Небето или с неговия антипод (антагонистичния свят, но тясно преплитащ се с небето чрез хората, т.е. подземния свят) заклинанието просто нямало сила и не действало.

В края ще кажем, че е напълно възможно изразите “овладявам положението” и “вземам нещата в свои ръце” да са породени от мистично-магическото разбиране на думите, когато човек е подбирал нужната му дума-ключ към ставащото, влизал е в такова измерение, откъдето е могъл до определена степен да насочва хода на събитията. И разбира се, такова нещо не би било възможно без необходимото ниво на връзка с мита, Словото, част от което този човек е ставал и с чиято сила след това е бил способен да управлява процесите наоколо и вътре в себе си.

 

 

6. Словото и думата-проклятие

 

По своята семантика лексемата “проклятие” – родствена на “клетва” и “заклинание”, – ако се вземе предвид значението на представката про-, вероятно означава “изпращане на негативна енергия към онзи, когото проклинаме, за в бъдеще, т.е. в перспектива”. В др.рус. език думата “кльну” (кълна) е имала значение “проклинам, осъждам, хокам, гълча, ругая”.

Докато при заклинанията или магии заклинателят се е обръщал към духове-покровители за помощ, при проклятията “действащите субекти” по принцип вече не се обръщат към някакъв конкретен дух за подкрепа, а предприемат мощен “удар” с енергия, желаейки да се изтръгне прокълнатият човек от егрегора, в който живее. С други думи, както вече споменахме в началото на глава “Словото и думите-заклинания”, енергиите на думите при заклинанието и при проклятието действат практически противоположно: при заклинанието човекът, който го изрича, прави опит да установи енергийна връзка на симпатия с обекта на заклинанието си, докато при проклятието става точно обратното: той се стреми да прекъсне вече съществуващата връзка, да се отдели и разграничи от обекта на проклятието си и да премине в егрегор, различен от неговия.

Първоначално са били прокълнати, изгонвани от племето престъпниците, нарушили неговите закони, подобно на Каин, първия изгнаник за престъпление: оттук идва и понятието “окаян”, както и едно от значенията на “прокълнат” – осъден на изгнание. При това, за да се усили действието на проклятието, осъденият е трябвало да чуе думите, които изрича проклинащият го човек, когото племето е упълномощило да извърши това магическо действие.

Всъщност този, който е изричал проклятието, е създавал с думи своего рода ментално-енергийна преграда, заграждение: сравнете съкоренните нем. думи “verdámmen” (“обричам, проклинам”) и “verdämmen (“преграждам, заприщвам с бент”), както и съответните им съществителни “Damm” и “Dämme” (“дига; заприщване; прен. препятствие, пречка, спънка”). Лишеният от материалната и преди всичко от енергийната помощ-защита на своето племе човек е бил възприеман вече като чужд елемент, а това го е обричало на опасността да попадне в лапите на нечиста сила и да изпита ужасни, адски мъки. Човекът, оказал се без енергийното прикритие на егрегора на своето племе, е оставал съвсем сам срещу бродещите около егрегора вечно гладни тъмни същности, които, откривайки беззащитния изгнаник, просто се нахвърляли върху него, изтръгвайки късове от неговото съзнание, от менталното му тяло. Сравнете с нем. дума “verdámmt”, която има значение както “прокълнат, обречен”, така и “проклет, сатанински, дяволски”, т.е. принадлежащ явно на Сатана. Затова именно трябва да бъдем много по-внимателни с думи от типа на “дявол да го вземе!”, “по дяволите!”, “дявол знае какво” (възможно е това да е означавало първоначално нещо, което е отдадено на Сатана), чиито вибрационно-енергийни и семантични корени водят вероятно към акта на проклинането.

С проклятието напълно се съотнася понятието “анатема” в православието, с която главата на църквата наказва за действия, които, според него, противоречат на каноните на вероизповеданието, т.е. за неприети от църквата, ненормални постъпки. Интересно е, че думата “norma” в латинския език първоначално е означавала “вертикално стояща палка”, а след това е придобила значението “средно” или с други думи онова, което болшинството смята за приемливо, “нормално”, общоприетите в обществото обреди, традиции, обичаи и закони. Трябва да се отбележи, че и умопобърканите, и гениите еднакво изпадат от това ментално-енергийно пространство на социума и са ненормални. Но естеството на тази ненормалност е съвсем различно при тях.

Умопобъркан на украински е “божевiльний” и означава “свободен от бога” (ако се има предвид езическото разбиране за бога) или “ръководен от Божията Воля” (ако се има предвид християнското разбиране за Единния Бог). Съгласно принципите на езотеризма, умопобърканите са хора, които изтърпяват наказание за някакви тежки прегрешения в предходни инкарнации, в буквален смисъл лишени от ума си дотогава, докато не се очисти душата им чрез страдания, защото именно разумът, по-точно интелектът я е тласнал да извърши някой от греховете. Напълно е възможно такова състояние да е било и последица от проклятие в предишна инкарнация, когато се е случило обезумяването на осъдения, разривът в неговото съзнание, откъсването на менталното му (умствено) тяло, за което споменахме по-горе. Явно не е случайно, че и досега в руския език се е запазил изразът “проклятие на твою (мою) голову” (именно на главата, където се намира умът), а думата “умалишённый” (“умопобъркан”) показва, че умът му бил отнет, а не е липсвал изначално, както е например при растенията. Дори при животните е възможно да се наблюдават примери на обезумяване, когато провинилото се пред стадото животно бива изгонено от неговия егрегор и не бидейки повече ръководено от духа на стадото, става в буквален смисъл лишено от разум.

Геният е противоположният полюс на ненормалност – напълно запазва разума си, ала е ненормален поради други причини. Самата лексема “гений” е еднокоренна с думите “ген”, “инженер” (създател, разработващ новости), “жена” (раждаща) и означава не нещо друго, а “раждащ новото”. Геният се оказва не по-ниско, като безумния, лудия, а по-високо, над егрегора на социума. Той не може да живее и мисли точно така, както живеят и мислят другите, “нормалните” представители на неговия народ – наистина, иначе не ще може да “роди” нищо ново, принципно различно от старото, станало нормално.

При това, за да се разбере по-добре ролята на гения за развитието на народа, сред който той се е въплътил, а и въобще за еволюцията на човечеството, може би не е излишно да припомним и начина, по който теософията обяснява процеса на сътворяване на Космоса, сравнявайки го с “биенето на мляко, за да се добие масло”, което е по силите на всяка жена. В дисперсната, разсеяна среда попада чуждо тяло, изпълняващо в определена степен функцията на семенце на новото. Към него започват да се прилепват и да коагулират една след друга частички от тази среда, като постепенно се образува новата форма-тяло. Така именно във вселената протича сътворяването на всички системи – от най-малката до свръхогромната.

До известна степен като подобно чуждо тяло в егрегора на социума попада и геният, който е чужд сред своя народ не по кръв, а по някои проявления на духа (далече не по всички, тъй като той продължава все пак да бъде представител на културата на своя народ), защото черпи идеи отвън, отвъд границите на всичко, което изживяват обикновените представители на народа. Тези идеи идват до гения от висшите Йерархии посредством ментално-енергийните канали, свързващи го с висшите светове. Истината изисква да направим уговорката, че същият закон действа и при тъй наречения гений на мрака, но него го захранват с нови идеи вече не светлите йерархии, а тъмните низши светове на Ада.

Именно поради гореспоменатата причина геният е отделен от останалите чрез ментално-енергийна бариера. Това е довежда до трагедията на всички светли гении, онези самотници-първооткриватели, които, бидейки чужди сред своите и обричайки себе си на страдания, доброволно поемайки върху душата си това тежко бреме, придвижват напред еволюцията на човечеството: оттук идва и думата подвиг, която е съкоренна с руските лексеми “сдвигать” (“придвижвам, премествам, приближавам”) и с едно от прозвищата на гениите – “сдвинутые” (“откачени”) – в положителен смисъл обаче.

Бремето на гения е по силите само на човек наистина осенен от пръста на Бога, а не на онзи, който се е възгордял, смята себе си за нещо специално, особено, изключително: в руския език думата “гордость” е съкоренна с “город” (“град”), “городить” (“ограждам”), “огород” (“зеленчукова градина”) и съдържа смисъла на самоотделяне с преграда от другите чрез презрението към тях [според теософията това чувство именно поражда първородния грях и то е същността на бунта на Сатана срещу Бога]. А думата “изключителен” може да се тълкува и като определение на човек, който поради своята, в буквален смисъл, неразумност, поради глупост, е “изключил” себе си, изскубнал се е от общата еволюционна вълна. От горделивостта пътят води през безумието към своеобразно самопроклятие.

Истинският гений не се стреми към изкуствено отделяне от другите хора, а е принуден да бъде такъв поради възложените му задачи. Според древногръцката митология геният е воден от музите, които го даряват с вдъхновение и поддържат канала му за връзка с по-висшите светове, пропускащ оттам свежия и чист въздух на новите идеи. Даниил Андреев в “Розата на Света” посочва, че музите са даймоните, които – поради аберациите на неразвитото човешко съзнание – са станали “демони”, давайки им наименованието, в екзотеричното християнство. Даймоните са съвсем реално съществуващи представители на паралелен с нас друг човешки свят [при Джон Толкин, както може да се предположи, това са елфите, първите Деца на Илуватар, Върховния Творец, след които са се родили вторите Деца – хората], където Мисията на Иисус Христос не е била прекъсната поради по-голямата светлина в съзнанието на даймоните. Благодарение на това човечеството на даймоните е отишло много по-напред в своя еволюционен път и – доколкото е възможно – ни оказва помощ чрез гениите. Именно благодарение на връзката си с по-висшия свят геният опазва своя ум дори при принудителна (въпреки че не е пълна, както при проклятието) изолация от останалите хора. Точно за него са напълно приложими думите на Иисус Христос, че на имащия ще се добави, а от нямащия ще се вземе.

И ако пак се обърнем към света на животните, ще установим, че и те си имат своите своеобразни гении, можещи да издържат изолацията от другите животни, но само тогава, когато съответният гений е бил продължително време водач на стадото или глутницата, и именно чрез него са били предавани инспирациите на груповия дух, ръководещ развитието на вида, на духа, с когото този единак продължава да поддържа контакт и благодарение на тази своя връзка с него напредва много по-бързо в еволюцията си, отколкото останалите представители на стадото (съответния вид животни), чиито ментални тела са още слабо развити и у които още не се е появило индивидуализираното съзнание. По-бързо се развива съзнанието и у домашните животни поради принудителното общуване с човека: те също до известна степен се откъсват от егрегора на своя вид.

Да си спомним едно понятие – проклятие на цял род, – което може да се чуе от устата на различни екстрасенси и лечители по методите на нетрадиционната медицина. Навярно едно от известните проклятия от този тип е наложеното от великия майстор Жак дьо Моле, глава на Ордена на Тамплиерите-храмовници, почти всички членове на който са били арестувани в 1307 година след сговор между краля на Франция Филип IV и Римския папа Бонифаций VIII. Както пише Нина Рудникова в книгата “Слънчевият Път. Арканите на Таро”, бил инспириран гигантски процес против ордена, чийто изход бил предрешен. Цялото имущество на ордена било конфискувано и поделено между папата и краля и то така, че войната за наследството на Тамплиерите се проточила много дълго между двете институции. Тамплиерският орден бил разтурен и всички негови членове били арестувани и изгорени на клада. Последен бил изгорен великият майстор Жак дьо Моле. Качвайки се на кладата, той призовал Божието правосъдие да накаже папата и краля, предупреждавайки ги, че след 40 дена ще се яви пред Господа заедно с папата, а след година – с краля. Неговите пророчества се сбъднали. При това ще отбележим, че кралският род бил прокълнат от великия майстор чак до 13-то коляно (!) и действието на това проклятие върху представителите на рода е описано от Морис Дрюон в романите от известната му поредица “Прокълнатите крале” (1955-77).

Ние няма да правим опит да разберем доколко са справедливи или не проклятията на цял род, но ако те действително са били наложени някога и човек е попаднал в такъв прокълнат род, той не трябва да пада духом до такава степен, че напълно да се откаже от индивидуална инициатива и някакво творчество. Не заслужава да роптаеш против съдбата и да обвиняваш богинята Фортуна за нейната несправедливост: ние не помним миналите си животи и греховете, които сме извършили тогава. Напълно е възможно прокълнатият род да е род, в който се въплътяват хора с подобни тежки грехове, които трябва заедно да изкупят и – прозирайки и осъзнавайки причините за предишните си простъпки – да изчистят съзнанието си от тях. Човекът, попаднал в подобно положение, е най-разумно да се въоръжи с търпение, с огромно, титаническо търпение, и да не роптае, а мъжествено да понася всичко, което ще го сполети. Мракът изисква от попадналия в лапите му безволие и пълно подчинение. Единственото спасение за него е Господ-Бог с безграничната Му милост и творчество во Имя Его: да си спомним думите на Иисус Христос, че Той иска не жертви, а милост , и что Господь Бог творит всё новое.

Проклятието на цял род може да бъде отслабено с помощ свише, от световете на Силите на Провидението, само от този, който е тръгнал по пътя на покаянието. Човек не ще успее да се изтръгне от косматите лапи на нечистите сили дотогава, докато в съзнанието му не бъдат осветени при прозрение онези тъмни кътчета на душата, в които са се населили и се крият “враговете на човешкия род”, которые его, собственно, и подтолкнули в своё время на совершение того греха, который ему сейчас доводится искупать. Само истинското покаяние прогонва от човешката душа, по-точно “оставя зад себе си”, духа на Каин и стоящите зад него нечисти същности.

За да се намали силата на проклятието, може да помогне и човек, който е натрупал необходимия за това духовен опит и който доброволно приеме подобна жертва. Това в определена степен може да ни напомни ситуацията със саможертвата на всекиго, който заради любовта се подлага на страдания, които стават част от подвига му, ако се заеме да освободи любимия човек, попаднал под магийно заклинание. Ще приведем пример от живота на изтъкнатия руски поет Пьотр Павлович Ершов (1815-1869), автор на приказката “Конек-Горбунок”.

Бъдещият писател и поет се родил в семейство, чиито девет деца били починали едно след друго в ранна възраст. Когато майката била бременна с Пьотр и се опасявала, че същата участ ще постигне и него, родителите се обърнали към по-сведущи хора и им разказали за сполетяващите ги нещастия. Съветът, който получили, бил, че единственият изход е да “продадат” детето на странник-калика. Това означавало, че то ще остане да живее в семейството си, но енергийно вече ще принадлежи не на него, а на странника. Трябва да се отбележи, че тези хора калики в Русия (от народния епос) са били не просто скитници, а високо издигнати духовно странници. Този, който се е съгласил да “изкупи” детето от такова семейство, всъщност е поел върху себе си част от греховете на този род. Точно така е оцелял Пьотр Ершов, когото Александър Пушкин е оценил като талантлив автор на приказки, след като прочел приказката му “Конек-Горбунок”, станала по-късно знаменита. И ако Пьотр не се бил поддал на изкушенията чрез хора, съветващи го да изпробва силите си в други литературни жанрове, които, както се оказало впоследствие, не са били негово поприще, светът може би щеше да има още не една и две вдъхновени гениални приказки.

Много съществена и голяма е била разликата между проклятието, налагано като необходима мярка за изолиране от племето на престъпник (тоест справедлива от гледна точка на съществуващите в обществото отношения), и проклятието, което човек самоволно е изричал само защото жертвата не му се била харесала с нещо. Иска ни се да отбележим, че между проклинащия и прокълнатия се образува кармична връзка независимо от това, дали самото проклятие е справедливо, или не: последиците от изреченото проклятие авторът му ще усеща най-малко до края на срока за действие на проклятието – но в по-лека форма (смекчено, ако е основателно) или в по-тежка форма (ако не е основателно). А от гледна точка на християнството, където даже е нежелателно да се полага клетва, не трябва в никакъв случай да се допуска проклинането на абсолютно никого.

 

 

7. Словото и думата-воин

 

Ще започнем с това, че съгласно нашите догадки, лат. дума “vox” [> “вой” (“протяжен вик на животно, викане”)] е дала начало не само на споменатата в предишната глава дума “враг” (“изпращащ заклинание”), косвено свързана с понятието “воин”, но и на самото понятие “воин”, имащо в др.рус. език формата “воя”. “Воя” е съкоренна на лексемите “война”, “войска”, “завоевател”. В руските етимологични речници има различна трактовка на произхода на думата “воин”. Само Павел Яковлевич Черных [в своя “Историко-етимологический словарь современного русского языка”] посочва, че Измаил Иванович Срезневский привежда случаи, в които думата “вой” (в ед. число) се употребява със събирателно значение – войска, рат.

Воят и виковете са били използвани от воините като средство за психически натиск върху противника в началото на боя. Подобно използване на звука може да се наблюдава при някои видове животни в двубоя между самците за правото да обладаят самката. Аналогично са използвали силата на гласа героят от руските билини Соловей-разбойник, а в древногръцката митология сирените (в поемата “Одисея” например) и бог Пан, чийто страшен вик прогонвал титаните по време на битките, които боговете водели с тях. Явно още от онези времена се е появило понятието “панически страх”, което може да се отнася както за отделното индивидуално съзнание (ако страхът го е обхванал на всички негови равнища), така и за група хора (когато страхът заразява цялата група).

В средновековна Япония дори е имало тайна школа за единоборство, в която воинът е могъл да оглуши (да откачи слуховия рецептор), да извади противника от равновесие и да парализира действията му със силата на гласа си, познавайки и владеейки окултните качества на звука. В украинския език има дума “наголос” със значение “ударение”, като че ли гласът се свързва с удар. А в руския език има дума “наглость” (“наглост”), която подсказва сякаш, че наглият потиска волята на другите със силата на гласа си.

Викът на воините е имал за цел, от една страна, да укрепи духа за настъпление [тъй както тежкоатлетите казват, че викът по време на вдигането на тежести добавя сили, според някои, до 20%], а от друга страна, да сплаши и евентуално да предизвика срив в психиката на врага. В езическата епоха виковете вероятно са служили, за да се определи кое племе има по-силен дух-покровител: войската, която има по-силен и по-мощен вик, има и по-могъщ покровител и съответно по-силен егрегор, а това означава, че шансовете за победа са на нейна страна. Забележително е, че и в съвременния свят на шоу-бизнеса се използва прийомът за определяне на победителя по силата на виковете на зрителите. А в спорта запалянковците със своите викове оказват енергийна поддръжка на любимия си отбор и се стараят да потиснат спортистите и феновете на противниковия отбор. Аналогичное же использование силы крика использовалось и при голосовании на новгородском вече: за какое решение громче кричат собравшиеся, такое и принимали..

Един изследовател на историческите събития е проявил интерес към причината за голямата – неколкократна – разлика между броя на убитите в битките воини сред победителите и сред победените. Проучвайки значително количество архивни документи, включително и в библиотеката на Ватикана, той е стигнал до извода, че от огромно, понякога от решаващо значение е бил факторът “психическа атака”. Говорейки за значението на психиката, ще споменем един пример: и в нашата епоха има случаи, когато ранени в боя войници продължават да настъпват, не обръщайки внимание на раните си – даже когато тези рани са много тежки. Щом раненият насочи вниманието си само към раната, силите му веднага го напускат и той загубва всякаква боеспособност.

Не по-малко значение е имала психиката и в древността. Затова онази войска, която бивала сломена психически от мощния натиск на виковете и от заплашителните цветни и други атрибути на противника си, не е била в състояние да му окаже здрава съпротива и дори се е разбягвала. Тогава на победителите не оставало нищо друго, освен да догонват и доубиват сломения психически и изпаднал в паника бягащ враг. Именно с това по всяка вероятност се и обяснява голямата разлика между броя на загиналите от двете страни. А армията на Древния Рим, извоювала множество победи през цялата история на съществуването на империята, се е отличавала и с висока дисциплина и добро синхронизиране на действията на бойците. Всички знаем какво представлява явлението “резонанс”, когато вълните, наслагващи се една върху друга, придобиват колосална сумарна сила. Именно затова на войниците от минаваща по мост войскова колона се заповядва да не маршируват, за да не се срути случайно мостът. А когато римляните са издавали неистови викове в синхрон и същевременно са удряли оглушително мечове по щитовете си, придвижвайки се в равни редици, можем да си представим какво потискащо въздействие е оказвал на противника си този грамаден звяр, чието огромно единно тяло е било съставено от толкова много бойци.

За връзката на силата на войската със силата на гласа и с духа-покровител – с енергийния заряд на егрегора – в определена степен свидетелства и един факт от живота на бандитските групировки в Русия – така наречената “братва”. Всяка група, освен тренирани “качки-мордовороты”, има и “приболтушник”, който умее да “говори по бандитски понятия”. “Качките” естествено насочват почти цялата си енергия към мускулите, а не към умствения си апарат. Те са ударната сила на бандата. Интелектуалните задачи не са по техните възможности и трябва да се решават от главатарите и от “приболтушниците”. Само последните се специализират в усвояването на методите за водене на спорове и постигане на надмощие, като използват подмяна на думи и манипулиране със значенията им, както е при софизмите. Така се и получава, че понякога един хилав и мършав на външен вид приболтушник може да “върже” само с думи няколко “мордовороти”, които го презират, но същевременно се боят от него.

Когато между групировките трябва да се разпредели някаква територия за сфери на влияние или за някаква друга цел, по принцип конфликтът започва да се разрешава не със силови методи, а от всяка банда се излъчват за дуела приболтушниците. Скоростта в техните словесно-мисловни двубои е много голяма: скоростта е едно от най-важните средства да не позволиш на противника си да се опомни и след като той потъне в някоя от менталните предварително скалъпени уловки, всичко се оказва като предопределено. Загубата в такъв своеобразен дуел с това именно и решава съдбата на цялата групировка: нейният егрегор се пробива и бандата, стояща зад приболтушника-победител, довършва започнатото от него. От само себе си се разбира, че най-рафинираният “ментален борец” струва по-скъпо, и естествено е, че такъв може да си осигури само по-голямата групировка-банда.

В известна степен подобна на “приболтушниците” функция в древността са изпълнявали и във всяка от сражаващите се армии бойците, които индивидуално са участвали в двубой преди битката. Те излизали пред очите на всички от двете армии. При това за такива двубои са били предпочитани не най-силните, а най-опитните, най-изкусните във военното дело воини. Да припомним израза “лош е онзи войник, който не мечтае да стане генерал”. Очевидно става дума не за генералски пагони и възможност да издаваш заповеди към останалите, а за съзнанието, за опита на военачалник, за способността ти да мислиш и действаш като пълководец и стратег. Човекът, излизащ напред да се бие за своята войска, за цялото време на двубоя се бил превърнал сякаш на пълководец, предопределящ в голяма степен изхода от битката, а може би и от цялата война, а същевременно – по същество – и съдбата на Родината си. Той е ставал човек с променено състояние на съзнанието (нека употребим израз от езотериката), в когото се фокусира енергията на цялата армия, в която пък своеобразно се концентрира психичната енергия на всички жители на държавата.

Ако няма достатъчно подготвена здрава психика, такъв човек просто не би издържал на мощния напор върху индивидуалното му съзнание на енергиите от егрегора на двете враждуващи страни. Всяка лична слабост на този човек и всеки недостатък, проявен в такъв двубой, многократно се усилват под напора на енергиите и при скоростта на подобен много отговорен дуел: само една неистинна мисъл – и аурата му може да бъде пробита, а психиката му тогава буквално ще бъде пометена. Губещият по този начин на финия невидим план се превръща в нещо като разбита врата, през която стремглаво нахлува вражеският егрегор. Всеки от бойците, излизащи на такъв двубой от името на своите армии, е длъжен да решава по време на индивидуалната схватка в буквалния смисъл на думата почти всички задачи на пълководец, отчитайки условията на местността, времето, вида оръжие на противника и определяйки до каква степен той владее оръжието и много други фактори, за които би могъл да разкаже (а това далеч не е всичко, тъй като за обикновен човек не е възможно да обхване мащабите на подобен двубой) всеки, който е преживял такава битка, а навярно и самият участник в този индивидуален бой не би могъл да осъзнае до край всичко, което прави в такива минути.

Интересно е, че в Индия, където от стотици години е създадена кастова система, царят и воините принадлежат към една каста – кшатри. По време на война царят е ставал главнокомандващ армията и, разбира се, е бил длъжен да владее добре воинското изкуство. Всяка неговата мисъл и всяка негова дума са имали много по-голямо значение в сравнение с мирновременния живот.

Изкушени сме да приведем още един пример за значението на Словото и думите във военното дело – от филма “И върху камъни растат дървета”. Филмът е посветен на един от славянските князе в територията на днешна Украйна. Той тръгва с дружината си на поход срещу Византия. По пътя си славяните печелят сражение след сражение с разположените по маршрута им вражески гарнизони, но и малко по малко губят силите си. Византийският император в Константинопол е силно стреснат, узнавайки за приближаващата угроза, и сключва сделка с командир на наемна армия от 2000 души.

В подходяща местност византийците правят засада и славянската армия, в която са останали близо стотина души, като минава през котловината, се оказва ненадейно обкръжена от всички страни от превъзхождаща я над 20 пъти противникова армия, разположена по съседните височини. Князът и цялата дружина решават да не се предават и да приемат смъртта достойно, като истински воини. Събличат се до кръста голи, оседлават конете си и започват да се движат в кръг и да пеят. Императорът, предвкусвайки близка победа, снизходително и самодоволно наблюдава всичко това, сякаш е детско забавление, давайки на княза последна възможност да се “налудува” преди да хлопне вратата на капана.

Свършвайки песента си при последния кръг, славяните като забити в земята очакват да приемат последния бой. Императорът заповядва на военачалника на наемниците да ги унищожи, но той не помръдва от мястото си и отговаря, че славяните са изпели “Песента на смъртта”. Императорът в недоумение пита: “Е, и какво от това?”, след което наемникът обяснява, че няма да издаде заповед за настъпление, защото след тази песен всеки от славяните струва колкото 10 войници, а той не иска да пусне хората си в битка, в която със сигурност ще умрат най-малко половината от тях. Подобна заповед ще настрои подчинените му срещу него. Явно “Песента на смъртта” е своеобразно заклинание, призоваващо на помощ някой от много силните духове – на него воините ще се подчинят всецяло в очакването на достойна смърт, като, преди да умрат, ще убият възможно най-големия брой врагове.

Съвсем е възможно нещо подобно на тази “Песен на смъртта” да е била и молитвата на Самсон преди геройската му гибел. От Библията е известно, че Самсон е син на Маной от Дановото племе от град Цора. Още от “утробата на майка си”, която дълго не е имала деца, той е избран за служение на Бога. На родителите е било дадено повеление на Господа да подготвят сина си за назорейство – обет, изискващ от посветения определени аскетични ограничения и забрана да стрижат косата си (Чис. 6:1-5). Целият живот на Самсон е непрекъсната борба с филистимците, чийто гнет “синовете Израилеви” изтърпяват цели 40 години. С измама враговете узнават, че огромната сила ще изчезне, ако на Самсон се отреже косата: обетът за назорейство ще бъде нарушен и Самсон ще стане “като другите човеци”. През нощта филистимците остригват спящия Самсон, ослепяват го и го правят свой роб.

Косата на богатиря с времето пораства пак. Но филистимците завеждат Самсон в храма на своя бог Дагон и пожелават да го принудят да позабавлява насъбралите се “филистимски владелци” и около три хиляди прости филистимляни на покрива на храма, дошли да погледат унижението на юдейския герой. Самсон се помолва искрено: “Господи Боже! спомни си за мене и ме подкрепи само сега, о, Боже! за да си отмъстя изведнъж на филистимци за двете си очи” (Съд. 16: 28). Бог чува Самсон и му връща предишната сила. Той измества двата средни стълба на храма и събаря цялото здание върху себе си и всички събрали се, убивайки в мига на своята смърт повече врагове, отколкото е убил през целия си живот. Тази молитва на съзнателно приелия смъртта герой, както и “Песента на смъртта”, е била произнесена с цел той да получи възможността да умре достойно и, умирайки, да унищожи колкото е възможно повече врагове. Забележително е също така, че на Самсон са простени от Бога греховете поради това, че той никога не е изговорил напразно името на Бога. Силата му е запазена до мига, в който той открива пред своята любима-предателка Далила, че е назорей. Няколко думи, измъкнати от устата на героя чрез хитростите на Далила, се оказват съдбоносни за Самсон...

Може би не е случайна, според нас, приликата не само на лексемите “вой” и “война”, но и на такива думи, като рус. “крик” (“вик”) и нем. “Krieg” (“война”) и “Krieger” (“воин”), както и на бълг. “вик” и “витяз”. Във всеки случай връзката между думите и воините за нас е несъмнена и още веднъж подчертава езотеричното значение на думите.

 

Приключвайки своите размисли за Словото и думите като средство за развитие на човешкото съзнание, помагащо му да навлиза в Космичната Йерархия на същества от различните еволюционни вълни, ще кажем, че ние само се докоснахме до няколко аспекта на тази наистина необятна тема. Би било радостно, ако написаното подтикне някои задълбочено мислещи читатели да разсъждават, за да могат по-дълбоко да проникват в тайните на Словото. Както е казала известната мислителка и духовна сподвижница Елена Ивановна Рьорих “ще овладее пътя вървящият”. Така че на добър път, скъпи Читателю!